му поведение, била е поласкана от вниманието му. Беше ли актьорът част от похитителите? Или те са били доведени до фонтана на Артемида от някой друг, от предател, вмъкнал се в дома на Карин? Теодор твърдеше, че се е опитал да се съпротивлява, че е смъкнал маската на един от похитителите и че би могъл да познае лицето му. И все пак, той не беше смел мъж. Разбира се, ако похитителите са разбрали, че на един от тях е била свалена маската, веднага биха могли да се справят с Теодор, един обикновен актьор. Тогава защо Теодор си беше съчинил тази история? За да се направи на герой, да спечели благоволението на сенатора Карин, или заради нещо друго? Бяха го завели в двореца, императрицата го беше разпитала, а после принудително бе станал гост на „Магариците“. Защо беше убит? Какво бе видял? Клавдия остави перото и се ощипа по бедрото.
— Защото не беше достатъчно съобразителна! — прошепна си тя. — Трябваше да го разпиташ веднага.
— Моля? — обади се старият библиотекар от мястото си в другия край.
— Няма нищо! — усмихна му се Клавдия. — Сама си говоря.
— Това ми е добре познато! — отбеляза библиотекарят.
Тя се върна към спомените си. Теодор със сигурност е бил отровен. Не беше нито ял, нито пил, след като напусна двореца. Тя го бе наблюдавала в храма на Хатор и видя как набързо размени няколко думи с онзи жрец с острото лице, Сезотен. Беше убит в кръчмата на чичо й, но как? Някой сигурно го е проследил до „Магариците“ и е успял да сложи смъртоносна отрова в храната, или във виното му. И все пак, във винената чаша нямаше нищо такова, бе сигурна в това.
Клавдия препрочете какво беше написала. Една дума привлече вниманието й — „маски“. Тя я подчерта. Ами ако Теодор, разсъждаваше тя, не бе смъкнал маската от лицето на единия похитител, а беше разпознал самите маски? Почувства лека тръпка на вълнение. „Разбира се“, прошепна и погледна през прозореца. Театралните маски са много скъпи, особено онези, които покриват цялото лице и главата. Дали Теодор не бе разпознал маски, които са собственост на определена трупа или се продават в определен дюкян? Клавдия стана, излезе от библиотеката и седна под едно сенчесто дърво отвън. Спомни си времето, когато самата тя беше актриса: всички много старателно пазеха маските, защото те бяха тези, които правеха драмата. Дали маските бяха купени или водачът на похитителите е наел актьорска трупа да извършва престъпленията? В мислите си Клавдия пак се върна към своята трупа. Много от участниците в нея имаха доста за криене и човек можеше да ги наеме не само да представят пиеса, но и за всичко друго, което един богат покровител би пожелал. Всъщност Клавдия точно затова се беше върнала в Рим: собственикът на трупата се беше разорил, а актьорите започнаха да се наемат за поръчки, които тя не бе в състояние да приеме.
От другата страна на добре подстриганата морава един паун крачеше важно с разперена опашка и перата му отразяваха слънцето като обсипано с разкошни скъпоценни камъни ветрило. „Теодор беше такъв, прошепна тя, цял в пъстри шарки и съвсем мъничко същност, но каква е същността в този случай?“ Когато се върна в библиотеката, тя се засмя: ръкописът й беше пипан. Старият библиотекар несъмнено се бе завъртял насам да види какво пише. Клавдия обаче често използваше свой собствен тайнопис, който никой друг не можеше да разбере; понякога се ядосваше на себе си, защото дори самата тя не можеше да го разчете, но не и сега. Трябваше да запомни маската! Седна, взе перото и продължи да пише.
Трето. Смъртта на ветераните. Трима бяха убити: един в стаята си, двама на улицата; убиецът без съмнение беше жена, проститутка, блудница. Старите войници бяха уязвими; бяха бдителни, но една хубавичка жена е друго нещо. Клавдия си представи как убийцата се гушва в тях, мъжът я прегръща и се открива за бързия удар с камата в стомаха. Изненадата и болката вероятно го принуждават да падне на колене, после убийцата се промъква зад него, дръпва главата му нагоре и прерязва гърлото, преди да поругае по ужасен начин тялото. Клавдия беше сигурна, че убийствата са свързани със случилото се в британския север преди осемнайсет години; с бойния отряд на пиктите, избит в укреплението, със Златната дева и съперничеството между Статил и Постул. Но какво беше станало, че да призове духовете от миналото? Какво беше видял Петилий? Защо бе поискал отново да се срещне със стария военачалник? Да му каже нещо поверително? Нещо тайно? Но защо не го беше споделил с другарите си? Разбира се! Клавдия вдигна очи. Всички тези ветерани бяха изплашени. Военачалникът Аврелиан бе посочил сърцевината на проблема. Постул беше римски офицер, изоставен от собствените си хора, за да бъде убит; за такова отвратително престъпление те заслужаваха да бъдат разпънати на кръст или да бъдат наказани с друга ужасна смърт. Дали Петилий не беше видял нещо или някого на онази среща и не бе разбрал, че тайната им вече не може да бъде така грижливо пазена, както са мислели? Може би затова не е споделил нищо с другарите си, а е поискал среща с Аврелиан? Клавдия известно време остана така, като препрочиташе написаното и обмисляше видяното и чутото. После се върна в съзнанието си в кръчмата „Магариците“ и пак взе перото.
Четвърто. Света Фулгенция — откъде се бе взело тялото й? Клавдия знаеше достатъчно за християните и колко голямо значение отдават на чудесата. Беше чувала различни разкази за тела, намерени в катакомбите, и особено на млади жени, убити и погребани преди Миланския едикт, когато Константин бе издал декрета за веротърпимостта. Сега част от тези гробове бяха отворени и според мълвата някои от телата в тях не били разложени — верен знак за Божията милост. Не беше ли този труп един от тях? Клавдия се съсредоточи върху онова, което бе научила. Тялото е било погребано с монети от времето на Диоклециан върху клепачите, по тях можеше да се съди, че жената е умряла преди девет или десет години. Била е погребана на онова място в градината, със сигурност не от Полибий, който тогава не е бил собственик на кръчмата. Апулей, този сериозен мъж, твърдеше, че тялото е единствено по рода си заради своя външен вид и състояние. И все пак, ако Фулгенция е била момиче от околностите на града и е била доведена в Рим, за да я разпитат и убият, защо не са я погребали в гробището край Виа Апиа, където тялото й никога нямаше да бъде намерено? Или защо, както се е случвало с мнозина, не е била хвърлена в Тибър, или не са я погребали някъде из запустелите земи край Рим?
Опита се да си припомни събитията по реда им. Трупът е намерен от лозаря Венуций, започнал да копае в градината на погрешно място. Той идва да работи още призори, когато не е достатъчно светло, а Полибий, който е зает с работата си в кухнята, не забелязва грешката. Трупът е открит в ковчега, с монетите върху очите и онези едва забележими белези по шията и раменете. Не е разложен. Клавдия затвори очи. Разбира се, Полибий поема нещата в свои ръце и праща да повикат някого, който разбира от медицина. Естествено е да предпочете Апулей. Аптекарят и жена му пристигат. Двамата заявяват, че Фулгенция вероятно е мъченица и трябва да бъде почитана като такава. За това, че тялото е непокътнато, не може да се намерят никакви медицински обяснения. Завиват трупа в ново ленено платно, връщат го обратно в ковчега и го отнасят в студената изба. Полибий, който не би изтървал и най-дребна възможност за печалба, съобщава за „Голямото чудо“ из целия квартал. Хора като вестоносеца Меркурий, разпространяват новината и любопитните започват да се събират; поръчват вино и храна и, разбира се, си плащат да позяпат чудото.
Клавдия скръцна със зъби. Нещо не се връзваше. Полибий беше мошеник на дребно, но Клавдия знаеше, че и той, и Попея не биха извършили истинско престъпление. Дребно мошеничество — да, но не и това. А имаше и свидетели: Спретнатия Нарцис, Океан и преди всичко Апулей. Тя прекъсна мислите си, чувайки женско пеене; напрегна слуха си и различи думите: „Към Господа на светлината на източния хоризонт, Възкръсналия Господ, облечен в сила, дойди, Господи Иисусе, дойди!“
— Какво е това?
Дремещият на стола си библиотекар вдигна глава.
— А, трябва да е господарката Урбана с другите „Магдалини“. Те често се събират тук в тази част на градината, която е отделена само за тях.
— Може ли да погледна?
— Ела с мен.
Старият библиотекар с пъшкане се надигна от мястото си, заобиколи масата и отведе Клавдия навън, в слънчевата светлина. След миризмата на папирус и пергамент, мастило и пясък за попиване, уханието на градината бе още по-осезаемо. Като си мърмореше нещо под носа, библиотекарят поведе Клавдия по един портик, където красиви медальони, окачени на връв сред колоните, лениво се полюшваха от вятъра, а върху всеки от тях бе изобразена главата на някой бог или богиня. По моравата пристъпваха пауни, пъстропери птици услаждаха сърцето и слуха от позлатените си клетки. Градината бе истински рай от пъстра зеленина и храсти от всички краища на империята, засадени в плодородната почва. Двамата вървяха край изкуствени
