Урбана изглеждаше поуспокоена и приятелски й махна с ръка, докато й обясняваше, че са заети, но по- късно може би ще се видят.
Глава пета
Възхваляват честността и я оставят на студа.
Леарт поведе Клавдия да се разходят из вилата. Първо посетиха двуетажната кула в градините. Тя имаше площадка на върха, от която човек можеше да се наслаждава на гледката наоколо. Оттук Клавдия можа да разгледа местността от всички страни и разбра колко е разнообразна. Видя как пътят, по който пристигнаха, се стеснява през групички дървета; от двете му страни се простираха обширни пасбища, където пасяха стада овце, дребен добитък и конски хергелета. Видя многобагрените градини и цветните лехи на вилата; разбра, че целият комплекс е изграден във формата на буквата „D“. Леарт й посочи вътрешните дворове, портиците, различните помещения, малките апартаменти, слънчевите тераси и отоплителните помещения. Бъбреше с мек, приятен глас и обясняваше колко много Аврелиан обича вечнозелените храсти и розмарина и как изпитва особена слабост към черниците и смокините, с които изобилстваха градините, защото почвата беше необикновено плодородна.
От кулата те слязоха в малка градина, където дърветата бяха посадени във фигури, повтарящи линиите на колоните и други по-особени черти на околните постройки; между отделните статуи и дървета имаше цветни лехи. Като се смееше меко, Леарт обясни, че Аврелиан е дисциплинирал военен дори когато става въпрос да се засади една градина, а господарката Урбана е специалистка по цветята и тревите. Клавдия беше очарована от различните лехи; разпозна много растения — лилии, виолетки, мирти, акант, рози наред с кръстоските им и много различни храсти. Двамата се настаниха под малък купол край басейн, чиято вода искреше в слънчевата светлина със сини и златни отблясъци. Леарт обясни, че мозайката на дъното на басейна изобразява слънчевия бог Митра, любимото божество на Аврелиан, и разказа как старият военачалник отказал да стане християнин, като заявил, че няма нищо общо с учението на някакъв разбойник, разпънат на кръст в далечните покрайнини на империята.
— А ти, Леарте? — Клавдия се наведе да помирише една роза. — Ти как дойде тук?
— Роден съм в малко селце край река Граник68 — Леарт примижа срещу небето. — Баща ми умря млад и майка ми ме продаде. Още като момче ме направиха евнух, а сетне дойде войната, разбира се. Един римски конен отряд нахлу в селото. Знаеш какво става, жените бяха изнасилени, а мъжете избити. Изгориха до основи чифлика, където работех, а мен взеха като пленник и ме доведоха в Рим. Трябва да съм бил на не повече от петнайсет или шестнайсет години. — Той вдигна ръкава на туниката си и показа на Клавдия дамгата на един търговец на роби. — Обявиха ме за продан, но тъй като бях евнух, почти никой не се заинтересува от мен. Освен това бях почти необразован и едва говорех латински. Сетне обаче господарката Касия — тя е доста по-възрастна, отколкото изглежда — посети пазара. Търсеше някой като мен и ме взе в дома си. Един от нейните покровители, питагореец от Атина, учен и много богат човек, ме образова, научи ме на езика на знаците и оттогава аз й служа. Винаги съм с нея, където и да отиде, наблюдавам всичко, което прави. Преди няколко години тя срещна господарката Урбана и стана християнка, а аз последвах примера й.
— Щастлив ли си?
Леарт направи лека гримаса и Клавдия забеляза колко и млад и атлетичен изглежда. Тя долови лекия мирис на изискан парфюм; косата му беше леко накъдрена и грижливо подстригана, ръцете и ноктите — извънредно чисти, а всяко движение елегантно и изящно.
— Щастието — заяви той, — е състояние на съзнанието или поне Платон ни учи да вярваме така. Предполагам, че щастието е относително. Ако не бяха ме скопили, не бяха ме пленили, ако не бях станал роб, животът ми навярно щеше да бъде различен, може би по-добър. Ами ти, Клавдия?
Тя тъкмо се канеше да отговори, когато в градината се появи един слуга, който търсеше Леарт.
— Господарката ме вика — засмя се Леарт. — Клавдия — с ръка той даде знак на слугата да замълчи, — тук ли ще останеш, или искаш да идеш някъде другаде? Има ли още нещо, което искаш да видиш?
— Напоследък се нагледах на толкова много неща! — усмихна му се Клавдия. — Мятам се от една крайност в другата. Вчера оглеждах един труп на воняща уличка; тази сутрин седя в прекрасна градина, въздухът е пълен с благоухание, не се чува нищо друго освен птиците и приглушеното жужене на пчелите. Чел ли си как Плиний69 описва вилата си?
Евнухът кимна.
— Само като го четеш и се успокояваш — продължи Клавдия, — но в такава градина наистина се чувстваш сякаш в рая. Ах! — въздъхна тя. — Денят си минава, а има толкова работа да се върши! Ще ми се да видя библиотеката, там трябва да свърша някои неща.
Леарт бързо се съгласи. Каза на роба да почака и отведе Клавдия обратно във вилата; минаха по изящните украсени галерии и стигнаха до една стая, наречена „Хермес“. Тя имаше блестящ дървен под и стени, боядисани в бяло, като по-голямата им част бе покрита с грижливо изработени полици от ливански кедър с купчинки пергаменти по тях — някои по-нови, други пожълтели от времето, всички внимателно описани и с етикети. По средата беше разположена дълга маса, полирана до блясък. В другия край до един отворен прозорец седеше освобожденец с бледо лице, когото Леарт представи като библиотекаря. Когато евнухът обясни, че Клавдия е личен гост на военачалника, библиотекарят започна всячески да се опитва да й угоди. Леарт си тръгна и Клавдия известно време се разхождаше сред ръкописите, като снемаше по някой свитък с Теренций или Петроний70 Имаше дори и християнски автори, включително и едно послание от техния голям учител Павел, красиво преписано на латински и гръцки.
— Имаш ли нужда от нещо друго? — Библиотекарят вървеше подир нея като сянка.
— Да, имам — усмихна се Клавдия. — Искам лист нов пергамент, парче пемза, перо, мастило и ще бъда много щастлива.
След малко тя седеше под прозореца в малък кабинет за писане, беше подпряла лице на дланите си и гледаше прашинките, танцуващи в светлината. Какво бе открила досега? Взе едно подострено перо, натопи го в мастилото и грижливо записа кодираните си заключения.
Първо. Досега всички заложници са били богати млади мъже и жени, предварително набелязани и грабнати от родителите им; устата им е била запушвана, били са връзвани и са били държани, докато бъде платен откупът за тях. Исканата сума, двайсет и пет хиляди монети в злато, беше голяма, но не непосилна. Никой от заложниците не можеше да каже къде точно е бил заведен, с изключение на това, че килията е била зловонна и доста студена. Държали са ги там, докато похитителите изпращали на родителите им заплашителни писма да оставят златото в някакво гробище край Виа Апиа. Парите винаги били давани, а младият мъж или жена освобождавани. Клавдия спря, после продължи да пише. Колкото повече размишляваше за това, толкова повече се убеждаваше, че гробището край Виа Апиа е не само мястото, където са били освобождавани заложниците, а и мястото, където са били държани — в някаква пещера в катакомбите отдолу. Похитителят определено не е един. Теодор говореше за група мъже с маски, нахлули в градината. Дали техният водач не знаеше предварително всяко едно действие на отвлечените? Това можеше да бъде известно всекиму в голямо домакинство, като това на сенатора Карин или военачалника Аврелиан, с всички тези роби, слуги, освобожденци или специално наети по някакъв повод хора, които лесно можеха да бъдат подкупени. И защо бяха отвличани тези млади хора? Само заради печалбата или защото водачът на шайката се опитваше да подкопае управлението на Константин и майка му? Клавдия пак натопи перото в мастилото.
Второ. Теодор. Изпита жалост към него, защото беше работила с мъже като Теодор. Добър по сърце човек, погълнат от изкуството си, от любовта си към театъра, към пиесата, стиха; живеещ в света на илюзиите, от който самата тя някога се бе отдръпнала. Теодор е бил с Антония в нощта, когато са я отвлекли. На Клавдия й бе ясно, че младата жена е била съблазнена от учеността на Теодор, от превзетото
