Аврелиан не обърна внимание на острото изненадано ахване от двете жени до него.
— Кой? — възкликна той, като доближи ръка до ухото си, сякаш му беше трудно да чуе какво казва Клавдия.
— Статил! — отвърна тя. — Срещнах се с него, Секунд и Крисп в една кръчма; на една от техните редовни срещи.
Пълководецът кимна, очите му остро я гледаха.
— Какво се случи там?
— Статил излезе да се облекчи. Беше убит, варварски, както и другите.
Аврелиан за миг прикри лицето си с ръце.
— Убит! — възкликна той, като вдигна глава. — С императорски агент край себе си?
— Не бихме могли да го спасим! — отговори Клавдия. — Статил сам си навлече смъртта. Аврелиане, време е да научиш истината!
С насечени, къси изречения тя му предаде какво й бяха разказали предната вечер. Когато свърши, Аврелиан остана неподвижен, подпрял брадичка в ръцете си, загледан в пода, сякаш очарован от мозайките, изобразяващи триумфиращия Марс. После вдигна очи.
— А Секунд и Крисп? — попита. — Виновни ли са за убийство или съзнателно причинена смърт на офицер?
— Не, господарю! — поклати отрицателно глава Клавдия. — По времето, когато това се е случило, те не са били там. Постул е умрял заради Статил, заради враждата помежду им, заради това, че е бил пияница, но най-вече заради Златната дева.
— Ако го знаех вчера — заяви старият военачалник, сякаш издаваше указ, — щях да накарам да бичуват Статил. Щеше да има късмет, че не е свършил на кръста. Ще извикам другите двама тук. Трябва да ги разпитам, а и ще бъдат в безопасност във вилата.
Старият човек си припомни кои са служили с него и, обръщайки се към жена си, която седеше и зорко наблюдаваше Клавдия, шепнешком й се извини. Седналата до нея Касия не изглеждаше нито толкова забавна, нито толкова весела като вчера, а седеше с каменно лице и твърд поглед. Клавдия осъзна, че и двете жени са завършени актриси, мили и благоразположени в присъствието на императрицата, но тук, във вилата на Аврелиан, истински патрициански матрони.
— Пак ми разкажи какво е станало край „Голямата стена“! — заповяда Аврелиан.
Клавдия повтори разказа си. Аврелиан често я прекъсваше, като й задаваше нови въпроси, но все пак накрая я остави да довърши. После тропна по пода с обутия си в сандал крак.
— Ще извикам Секунд и Крисп да се подслонят тук. Съгласен съм със заключението ти, момиче: когато онези мъже са били убити, единственият, който би могъл да доближи до тях, е била някоя проститутка, въоръжена с кама — той се обърна към Урбана, за да я попита нещо, но вратата се отвори и влезе Леарт с грижливо сресана коса и намазана с благовонно масло мургава кожа. Носеше тъмночервена туника, поръбена със зелена ивица, и червени сандали. В едната си ръка държеше букет цветя, а в другата — елегантна палка с връхче от слонова кост. Въпреки положението му, Аврелиан изглежда го харесваше. Той се усмихна, с жест го покани да се настани на стола до господарката си и накратко му разказа какво се е случило. Леарт седна и го изслуша внимателно, с тъжни очи, като често кимаше с глава. Аврелиан се сети за Клавдия и рязко се обърна към нея.
— Е, момиче, има ли някакви въпроси, които да искаш да ми зададеш?
— Знаеш ли нещо? — попита Клавдия. — Можеш ли да добавиш нещо към онова, което ти казах?
Аврелиан разпери ръце:
— Ти говореше за онази провинция отпреди осемнайсет години. Тогава тя приличаше на прекатурен пчелен кошер, хората се тълпяха по пътищата, градчетата и селата бяха опустели. Нашият най-голям враг беше страхът. Никой не знаеше точно какво става, кой военачалник командва, на кои полкове можеш да се довериш… Пирати ли са слезли на брега? Къде пиктите са пробили стената? Кои племена се бунтуват? — Погледна Касия, усмихна й се и протегна ръка. — Бедната Касия трябваше да преживее всичко това. Дни, изпълнени с кръв, нощи на ужаси; тя още не може да си спомни какво се е случило в действителност.
Бившата куртизанка нежно се усмихна на стария воин, който изглеждаше поласкан. Той високо въздъхна.
— Да, трябваха ни години, за да наложим ред. За нас беше радост да посрещнем „Гризачите“. Разбира се, когато научихме за голямата им победа, наградите и възхвалите потекоха като река към тях.
— Чувал ли си за взети пленници?
— Нищичко! — категорично заяви военачалникът. — Те се придвижваха бързо и всичко, което притежаваха, бе завързано към седлата, без талиги, само войниците и оседланите им коне. Изоставиха дори собствените си жени и деца — той внимателно се вгледа в Клавдия. — Следващият въпрос.
— В Рим има ли пиктски роби?
— Труден въпрос. — Аврелиан потърка брадичката си. — Пиктите… Минаха години, откакто воювахме с тях. Не знам. Струва ми се, мога да попитам едилите66 или префекта — обърна се към Урбана: — Ти знаеш ли нещо по въпроса?
Жена му поклати отрицателно глава, очите й следяха неотклонно лицето на Клавдия.
— Аз ще разпитам. — Старият воин въздъхна. — Обаче аз следвам логиката ти, момиче. Ако онзи пиктски отряд е бил унищожен, а жената, която наричала себе си Златната дева, се е обесила, кой би могъл да знае, кой би могъл да помни?
— Знаеш ли нещо за Постул? — попита Муран. — Дали е имал жена и семейство?
— Не, доколкото ми е известно — отвърна Аврелиан. — Постул беше самотник, затова и пиеше. Някога имал жена, но мисля, че умряла; нямаше деца, нито когото и да било друг тук, в Рим. Ако е имал близки, те отдавна щяха да ме потърсят за някаква услуга.
— А Петилий? — намеси се Клавдия. — Ти си го поканил тук на среща, а малко по-късно той започнал да ти досажда и поискал да го приемеш отново.
— Да, да, искаше! — отговори Аврелиан.
— Знаеш ли защо е искал да те види?
Военачалникът вдигна очи към тавана. Задиша шумно и започна да се почесва по ухото.
— Всъщност, не знам — бавно отговори той, — но трябва да има нещо общо със славното ни минало. — Засмя се. — Клавдия, ти знаеш ли нещо за Петилий?
Клавдия поклати отрицателно глава.
— Беше съгледвач. А когато си съгледвач в конницата, момиче, трябва да си не само добър ездач, но и да имаш много силна памет и зорко око — за земята и хората. Петилий беше такъв. Освен това, беше и роден разпътник; нито една проститутка в Рим не можеше да се опази от него. Просто виждам как е бил убит. Петилий би поставил живота си в опасност дори само да подуши жена. На нашата среща трябва да е забелязал нещо, което му е напомнило за миналото и което е поискал да обсъди с мен. Но това е всичко, което мога да кажа.
Аврелиан се изправи, оправи гънките на старомодната си туника, приближи се до Клавдия и докосна леко брадичката й.
— Клавдия, нали така е името ти? — Потупа я по рамото. — Толкова си мъничка! Изглеждаш уморена; тревожиш се, а пък приятелят ти трябва да остане тук и да се почувства като у дома си, нали? — Той широко й се усмихна: — Според авгурите67, денят ще е хубав. Може би ще останеш няколко часа, преди да се завърнеш в Рим. Ще наредя да те съпроводят по-късно. — Аврелиан се обърна. — Добри ми приятелю Леарте, ще се погрижиш за Клавдия, нали? Жена ми ще бъде много заета с песнопенията си. — Военачалникът пак се обърна към Клавдия. — Ти, Клавдия, ми донесе новини, неща, за които не знаех. Трябва да помисля върху тях.
Като й се закани с пръст, той се обърна и си тръгна.
Пълководецът още не бе напуснал стаята, когато Александър, седял през цялото време неподвижен и безмълвен като статуя, скочи на крака и се хвърли към Муран с порой въпроси. Коя е най-добрата му битка? Излизал ли е някога срещу лъв? Истина ли е, че бикът е най-опасното животно?
Леарт приближи и меко хвана ръката на Клавдия.
— Ела, Клавдия — той се наведе и й се усмихна: — Ще ти покажа вилата.
Урбана и Касия си говореха нещо, но когато Клавдия се изправи, Касия се извърна и й се усмихна.
