песен, небето поаленяваше; блеенето на животни тъжно отекваше зад ивицата дървета, а над него вятърът носеше детски смях и крясъци. Кобилата уверено пристъпваше, робите вървяха пеш пред нея и разговаряха за нещо помежду си. Клавдия се унесе. По пътя към вилата околностите й се бяха сторили познати. Спомни си, че баща й водеше нея, Феликс и майка им тук, извън града, за да се измъкнат от вонята и горещината на града. Колко се промени животът й от онези дни! Баща й и майка й бяха приели християнството, но никога не се опитаха да я покръстят. Клавдия се изтръгна от унеса си и примигна. Това беше единственото, което помнеше за тях: любящи, те винаги бяха край нея, но никога не й натрапваха вярата си.
Питаше се дали някой ден тя и Муран ще идват тук с децата си и ще сядат под сянката на някой клонест дъб, за да хапнат на открито и да се потопят в обикновеното всекидневие. Понякога в такива привечери, когато слънцето отиваше към заник, когато птиците пееха, а ветрецът охлаждаше тялото, тя роптаеше срещу онова, което трябваше да прави, срещу начина, по който живееше, срещу опасностите, които я заплашваха. От друга страна обаче, не можеше да преодолее вълнението, онази тръпка, изострянето на сетивата и разсъдъка, когато чакаше да посрещне някоя заплаха, някаква опасност или когато се опитваше да разреши възникнал проблем. Очароваше я възможността да наблюдава, да отбелязва и да изучава поведението на хората, да разплита заплетените нишки и да ги освобождава така, че цялата тъкан от лъжи да се разпада и да разкрива скритата зад нея истина. Често се питаше дали нападението над нея и изнасилването й наред с убийството на брат й Феликс не бяха нарушили умственото й равновесие, не бяха подтикнали душата й да поеме в друга посока. Въпреки всичко, сега тя вървеше по този път и щеше да продължава по него, докъдето можеше.
Клавдия погледна небето и се запита какво ли я чака в „Магариците“. Изведнъж чу вик и дръпна юздите. Придружаващите я също спряха и впериха поглед в далечината, където три фигури с тояги в ръцете бързо се насочваха към тях. Един от робите носеше меч, той го извади от ножницата, но спътникът му прошепна нещо. Робът върна меча на мястото му и двамата вдигнаха ръце за поздрав, защото разпознаха идващите като хора на военачалника Аврелиан. Клавдия се взря през завесата от прах и разбра, че пълководецът бе сдържал думата си и бе повикал двамата ветерани Крисп и Секунд във вилата. Те се срещнаха на завоя на черния път. Отначало старите войници изглеждаха почти засрамени и дори неспокойни. Клавдия ги поздрави и вече се канеше да продължи пътя си, когато Крисп приближи, хвана юздата на кобилата и се загледа в нея.
— Каза ли на пълководеца Аврелиан?
Клавдия погали врата на кобилата и сви рамене:
— Нямах избор, той трябваше да знае.
— Ние сме невинни! — отбранително заяви Крисп. — Не сме участвали в убийството на Постул!
— Знам! — подчерта Клавдия. — Както го знае и Аврелиан.
Секунд размени няколко думи със своя придружител и също пристъпи към нея.
— Искахме да поговорим с теб, преди да тръгнем — каза той. Вдигна кожената торба, която носеше. — Имаме малко вино от Кампаня. Военачалникът Аврелиан го прати. Купихме и пресен хляб от една пекарна край градските порти.
Клавдия остави робите на Аврелиан да си бъбрят и седна с двамата ветерани в сянката на едно дърво, от където се виждаше езеро, покрито със зелен жабуняк. Над него летяха водни кончета, а от дърветата, които го ограждаха, долиташе приглушеното жужене на пчелите. Разделиха си хляба и пиха подред от винения мях. Клавдия отпи няколко глътки и им го върна.
— За какво искахте да говорим?
— Не беше така, както ти го разказахме — изръмжа Крисп между два залъка.
— Кое не беше така?
— След нападението — Секунд изтри уста с опакото на ръката си. — Когато свършихме с избиването, Статил поиска да се позабавлява. Ние бяхме преследвали отряда до гъсталака от пирен, бяхме избили онези в укреплението и бяхме изгорили телата им, струпани на купчина като кървави житни снопове. Но не и главния вожд. Целия следващ ден ние, или по-скоро Статил, го изтезавахме. Разпънахме го на стената и рязахме плътта му. Отначало мъжът се държа храбро, държеше устата си затворена, но всеки си има граници на издръжливост и късно следобед той вече крещеше и молеше да умре. Всички ние бяхме корави войници, бяхме правили неща, за които не си и сънувала, Клавдия, но дори и на нас ни дойде в повече. Статил преряза гърлото му и това беше краят.
— Най-лошото от всичко беше, че… — Крисп отпи огромна глътка от виното, — … че Статил доведе Златната дева да гледа „забавата“, както се изрази той. Тя припадна на два пъти, но я свестяваха и я принуждаваха пак да гледа.
— Защо ми разказваш това? — попита Клавдия.
— Ние се зарекохме — отговори Крисп, — че каквото и да е станало на стената в онази нощ и на следващия ден… да, бяхме чували как фуриите73 на Хадес преследват плячката си.
— И какви са фуриите тук?
Клавдия не можеше да повярва. Ето я, седнала тук в сянката, в тази красива привечер, когато сенките се удължават, птиците пеят чисто, пеперудите все още летят, а щурците скрибуцат в тревата, с двама мъже, които описват кошмар, случил се преди години в някаква самотна пустош под голямата мрачна стена в британския север. В онзи ден беше станало нещо, което, както каза Крисп, бе пуснало на воля една омраза, която се промъкваше като отмъстителен дух, дирещ своята плячка.
— Сигурни ли сте, че всички са били избити? От онзи пиктски отряд, искам да кажа.
— Главният вожд имаше син — присви очи Крисп, — момче на не повече от тринайсет или четиринайсет години. Научихме го, когато изтезавахме баща му. Статил ни прати да намерим трупа на момчето и ние го разпознахме по торквата74 около врата му и по гривните над лактите. Замъкнахме го обратно и това увеличи унижението и отчаянието на вожда и на Златната дева.
— Сигурни ли сте — продължи да пита настоятелно Клавдия, — че всички са били убити? Че никой от отряда не е останал да ви види и да запомни лицата ви?
— Господарке, повечето пикти бяха все на възраст, зрели воини, а и това стана преди осемнайсет години. Те бяха убити, не взехме никакви пленници.
— Сигурни ли сте? — остро повтори Клавдия.
— Разбира се! — заяви Секунд. — Статил не беше глупав.
— Изоставихме укреплението, изгорихме излишната храна и потеглихме на юг. Сега си спомням, че Крисп и аз подкрепихме решението да оставим Постул. След като всичко свърши, ние двамата не тръгнахме веднага, докато Статил и другите се насочиха на юг.
— Колко време се забавихте?
— Само два дни — отговори Крисп. — Дадоха ни по един отпочинал кон и ни казаха да се уверим, че няма оцелели, че никой няма да ни последва. Казвам ти, господарке, това бяха най-самотните дни в живота ни, извън онова злощастно укрепление, до кладата с напълно изгорели трупове. Димът, вонята от кладата още изпълваха въздуха. Не видяхме нищо, не усетихме нищо и все пак…
— Какво все пак? — не преставаше да разпитва Клавдия.
— Не ти го казахме по-рано. Ние бързо потеглихме на югоизток, докато най-сетне стигнахме до Колчестър, където войските ни бяха на лагер. Докладвахме надлежно. Статил, разбира се, бе разказал за голямата си победа и беше поздравяван от всички. Лагерът бе препълнен, затова ние се настанихме край развалините на стария храм на Клавдий. О, трябва да е било две седмици след пристигането ни. Един от нашите войници, вече не помня името му… — Той погледна към Секунд, който само сви рамене. — … Е, той изчезна.
— Изчезна? — повтори Клавдия. — Какво искаш да кажеш?
— Никога повече не го видяхме жив. По-късно откриха трупа му в една канавка край града…
— Нека отгатна! — прекъсна го Клавдия. — Гърлото му е било прерязано, коремът разпран, а тестисите — отрязани и пъхнати в дясната ръка.
Двамата мъже преглътнаха трудно и кимнаха. Крисп избягна погледа й.
— Виждаш ли, господарке — обади се Секунд. — Цяла Британия се беше надигнала, навсякъде имаше бегълци, всяко племе в провинцията се бунтуваше. Възможно е…
Клавдия вдигна ръка, загледана в една горичка.
