Апулей си пое дълбоко, преди да продължи.
— Ти знаеш, аз съм аптекар, лекар. Един ден се скарахме, тя изпадна в истерия, започна да пищи и да ми крещи. Заплашваше, че ще погълне някакви прахове, ще се самоубие и тогава ще обвинят мен. Разбира се, не й повярвах. В същата тази нощ, малко преди разсъмване, чух някакви звуци от долния етаж. Там имам специална стаичка, където държа отрови зад здраво залостена и заключена врата. Фулвия бе успяла по някакъв начин да се промъкне вътре и да отвори едно от ковчежетата. Помислила, че е намерила някакъв сравнително безопасен прах; в действителност беше смесила с виното си много арсен и аз вече с нищо не можех да я спася. Тя изпадна в безсъзнание, после умря. Белезите по врата и плещите й се дължат на усилията ми да я накарам да повърне или да изхвърли отровата, със солена вода, че дори и с мляко. Но, както вече знаеш, щом си чела Целз — той мрачно се усмихна на Клавдия, — за такива силни отрови противоотрова няма. Фулвия умря. Знаех какво ще стане. Вече ме подозираха, че съм от първенците в местната християнска общност. Ако откриеха тялото на Фулвия в къщата ми, нощните стражи щяха да дойдат, а след тях войници. Аз имах скрити християнски ръкописи и свещени съдове, не можех да си позволя да рискувам. Затова отидох при стария ми приятел Полибий, който току-що бе взел „Магариците“, и му разказах какво се е случило. Среднощ пренесох тялото. Измихме го и го почистихме. Намазах го с едно вещество, което наподобява восък, за да затворим порите и по този начин прахът отвътре да не може да избие на повърхността на кожата; после го завихме в ленено платно.
— Арсенът причинява отделяне на прах — добави Клавдия. — Видях следи от него, когато за първи път ми показахте тялото.
— Вярно е — съгласи се Апулей. — Казах на хората, че е от дървото; това е една от последиците на арсена, която трудно може да се скрие. Мислехме, че никой няма да забележи. Аз имах няколко денария от царуването на Диоклециан. Помислих да ги сложа върху очите — това щеше да помогне смъртта да се датира отпреди няколко години.
— А сетне? — продължи да разпитва Клавдия.
— Отидох при един местен балсаматор и купих ковчега. Върху него издълбах християнските символи. Сложихме Фулвия вътре и я погребахме в градината, тук. Винаги сме искали да я преместим. Останалото го знаеш. На сутринта, когато Венуций я откри, Полибий естествено се уплаши, аз също. Но наистина бях учуден колко добре се е запазило тялото. — Апулей посочи Океан и Нарцис. — Казахме им поверително всичко и те се заклеха да ни помогнат. Както и да е — въздъхна той, — извадихме я, умихме тялото й, отново намазахме кожата с онова вещество и почистихме сандъка отвътре. Сетне скалъпихме историята, че това ще да е велико чудо, дело на Бога. Като се замисли човек, така е — добави той. — Ако бяха намерили трупа на Фулвия в нощта, когато умря, щяха да разпънат на кръст жена ми и мен, или щяха да ни пратят в амфитеатъра.
— И сега го заслужавате! — потвърди Клавдия. — Ще ви обвинят, че сте я убили и че сте скрили тялото, а вас тримата, Полибий, Океан и Нарцис, ще ви обявят за съучастници. — Тя насочи пръст към Нарцис: — А историята за стария вратар на будката край портите?
— Приказки! — промърмори неясно той. — Той ще си спомни всичко, ако му дадеш монета за чаша вино.
— Всички ние трябва да направим едно нещо! — гневно прошепна Клавдия. — Презвитер Силвестър никога няма да спомене за случилото се, но и вие трябва да си държите езика зад зъбите. Ще си държите устата здраво затворена и ще се закълнете във всичко свято, че никога, ама никога няма пак да отворите дума за това. Нека Елена си има блажената Фулгенция. Ние знаем истината. Полибий, ти спечели много пари от това мошеничество. Затова и можеш да загубиш най-много. Сега, когато вече върна задължението си към Торкват, ще поискам нещо от теб.
— Какво е то?
— Никакви търговски начинания повече! — Клавдия насочи пръст към него. — Никакви подправки от Понт, скъпо сандалово дърво от Арабия или дървесни и растителни смоли от Ливан, нищичко! Обещаваш ли?
Всички вдигнаха ръце като консули, които полагат клетва. Клавдия едва сдържа усмивката си.
— Кажи ми, Апулей — тя не желаеше да задълбочава слисването им, — толкова ли силно действа арсенът?
— Той е безмилостен убиец — отговори аптекарят, — и въздействието му трудно може да се открие. Пациентът страда от стомашни спазми и повръща, сякаш е ял нещо развалено и кръвта му е отровена. Ти ми помогна, господарке! — той се наведе към нея през масата. — Аз и другите тук вече мислихме как да ти помогнем в отплата. Имам предвид за актьора Теодор.
— Сетил си се за нещо, така ли? — попита Клавдия.
— За нищо не съм се сетил — отвърна Апулей и махна с ръка към другите да мълчат. — Но нали ти помниш, Клавдия, как, когато Теодор дойде тук, се оплакваше от спазми в стомаха? Как твърдеше, че не се чувства добре?
Клавдия усети прохладния нощен вятър около раменете си.
— За какво говориш, Апулей?
— Винаги ми е било интересно, когато хората умират при такива обстоятелства. Естествено смъртта на Фулвия ме накара много да мисля. Отново се размислих за отровата. Господарке, през онази нощ в тази кръчма не е влизал никой, когото Полибий да не познава. Не забравяй, че тук идваха само хора, които са си платили да видят великото чудо.
— И какво от това?
— Кой от посетителите на Полибий ще поиска да отрови един актьор, когото никога преди не е виждал?
— Какво намекваш? — попита Клавдия.
— Ако Теодор е бил убит, а аз мисля, че е така, ако е бил отровен, а аз подозирам, че е бил — Апулей едва доловимо се усмихна, — тогава това е станало доста, преди да дойде тук. Господарке, да сте се отбивали в някоя винарна?
Клавдия се опита да си припомни всички подробности.
— Ходихме в храма на Хатор край Целинския хълм и там Теодор се срещна с върховния жрец Сезотен, но не помня да е ял или пил нещо. Благодаря ти, Апулей. А сега, — засмя се тя, — освен ако не възнамерявате да правите някое друго голямо откритие…
Всички разбраха намека, благодариха й и се разотидоха. Клавдия ги чу да се смеят, докато се връщат по градинската пътека към кръчмата, където Бур и грубияните му гръмогласно ги приветстваха. Тя остана в тъмното, загледана в трептящите пламъци на лампите. Предпочиташе да мисли на тъмно. Още повече, че вечерта беше толкова хубава, не се виждаше нито едно облаче, звездите висяха ниско, а пълната луна шестваше в цялото си златно великолепие през тъмносините небеса. Запита се как ли е Муран и мислите й се върнаха към зловещите събития във вилата на военачалника Аврелиан. Къде ли беше бримката, от която можеше да се разплете загадката? А загадъчната смърт на Теодор? Преписът на Целз я бе увлякъл и тя си спомни какво й разказа Апулей. Ако е вярно, помисли си тя, ако Теодор е бил убит, къде е ял и пил нещо? И защо настояваше да посети онзи храм и странния върховен жрец?
Клавдия усети как стомахът й се свива от вълнение. Тя се ощипа по ръката, за да накаже сама себе си. Беше го забравила! Беше пропуснала, че Теодор искаше да благодари на своята богиня покровителка, преди да се присъедини към компанията в „Магариците“. Защо трябваше да иде в храма на Хатор? Вдигна очи към небето.
Беше минал един дълъг ден, но още се чувстваше свежа, не й се спеше, а Бур и диваците му имаха нужда от работа. Бяха ги изпратили в Рим да я наблюдават, е, добре, можеха да я понаблюдават!
Малко след това Клавдия излезе от кръчмата, съпровождана от петима германски наемници. Бур пристъпваше отзад като огромен трол от мрачните германски гори и мърмореше под нос, че са ги откъснали от нежните погледи на Януария, вкусното ядене на Целад и силното винце, предложено от Полибий. Той и двама от другарите му носеха факли от склада на Полибий; факлите, заедно с подрънкването на оръжията им, караха уличните сенки да се притаяват по-далеч. Калайджии, фалшификатори, вещери и фокусници, продавачи на крадени стоки, сводници и проститутки се разбягваха, преди да бъдат разпознати като заплаха. Клавдия беше потънала в собствените си мисли. Искаше да се съсредоточи върху Теодор. Той беше ключът и тя бе забравила това обстоятелство. Нещо глождеше паметта й, нещо, което бе прочела в книгата
