Не се налагаше дори да проверява в календара. Днес беше девети. Тя взе касетата и я отнесе, заедно с писмото, на писалището. Отключи едно от чекмеджетата с висящия на шията й ключ, намери папката с надпис „Нелис“ и я извади отгоре.
Когато я разтвори, видя, че първият документ вътре е официално изявление от отдела за връзки с обществеността към базата. Подписът беше на ръководителя на отдела, майор Прага.
„Мръсник“ — промърмори Кели, споходена от неприятни спомени. Сетне постави писмото на Джони Симънс и касетата вътре, върна папката в чекмеджето и го заключи. Върху плота на писалището нямаше нищо освен черно-бяла снимка на мъж в зелена униформа, обрамчена в сребърна рамка. Мъжът носеше черна барета, а на гърдите му висеше картечен пистолет.
— Май този път Джони е захапал въдицата, тате — обърна се тя към човека от снимката. Почука с молив по устните си и въздъхна. — Мътните те взели, Джони. Все ми създаваше проблеми, но този път направо прекали.
— Чакай тук — нареди Франклин, след като закова рязко раздрънкания, прашен джип. Никакъв блясък от светлините на стоповете. Франклин беше извадил бушончето малко преди да свият по черния път. Приведен напред, Джони Симънс оглеждаше с присвити очи мрака наоколо. Не оставаше друго, освен да се уповава на познанията на Франклин за пътя. И въпреки това не му беше никак приятно да се щурат слепешката с кола сред храсталаците.
Симънс докосна сбърченото си чело. Намираха се на няколко хиляди метра височина и вече усещаше главоболие заради разредения въздух. Беше висок, мършав мъж, с покрито с лунички лице. Изглеждаше далеч по-млад от тридесет и осемте си години, донякъде заради немирния червеникав перчем.
Франклин претича до единия край на пътя, изгуби се за малко в мрака, сетне сянката му пресече отпред и потъна от другата страна. Когато след няколко минути се върна, държеше четири дълги, зелени пръчки.
— Антените на детекторите — обясни той. — Открих ги миналия месец. Все се чудех как така рейнджърите ме надушват толкова бързо. Подкарам ли надолу по този път и цъфват до двадесетина минути. После викат шерифа и се почва разправията.
— И как откри детекторите? — попита Симънс, докато проверяваше скришом дали миниатюрният касетофон под дрехите му записва.
— Използвах радиоприемник, за да прегледам всички честоти. Приближих се, включих го и не след дълго улових нещо, което предаваше постоянно. Точно на 495.45 мегахерца.
— А защо антените са четири? — попита Джони. — Две няма ли да свършат същата работа?
Франклин поклати глава.
— Разположени са на чифтове от двете страни на пътя. Така по реда на задействането им, ще могат да определят в коя посока се движиш. — Франклин говореше бързо и уверено, с очевидното намерение да блесне с познанията си.
Нямаше какво да се възрази и Симънс потъна в мълчание. За първи път, откакто се бе захванал с тази работа, си зададе въпроса дали въгленчетата от огнището, в което бърникаше, няма да се окажат прекалено горещи. Наложи се да потърси помощ, след като откри, че Зона 51 не фигурира на нито една топографска карта и всички пътища, водещи към резервата Нелис, са обозначени с грамадни, изписани с червено забрани за преминаване, придружени от какви ли не заплахи. С Франклин се срещнаха в Рейчъл, малко градче на шосе 375, което се извиваше покрай североизточната граница на резервата. Всъщност името му беше споменато от неколцина уфолози1 като човек, който единствен би могъл да го преведе до Зона 51, мястото, над което бе прелитал пилотът на Ф-15 по време на мистериозния инцидент от записа.
Симънс не беше изненадан, когато откри, че Франклин е млад, брадат мъж, който приличаше по-скоро на романтично настроен колежанин, отколкото на опитен водач към вътрешността на строго засекретени военни обекти. Обитаваше мъничка, невзрачна къщурка и два пъти месечно издаваше на собствени разноски брошурка с новини за НЛО-ентусиасти. Франклин остана очарован, след като зърна журналистическата карта на Симънс и научи някои подробности от кариерата му. Най-сетне някой, който може да разгласи авторитетно всичко, което толкова години го е вълнувало. Той обеща, че ще отведе журналиста толкова близо до Зона 51 — кодовото название на военния комплекс край Езерото на конярите — колкото не е и мечтал.
Отначало Симънс се чудеше дали Франклин не е онзи тайнствен „Капитан“, изпратил му писмото и записа, но накрая се отказа от тази идея. Младежът не изглеждаше способен на подобно лукавство, а и бе проявил неподправена изненада, когато Симънс му се представи.
Само преди двадесетина минути бяха минали край „пощенската кутия“, където бяха паркирани две коли и един микробус. Наредените край пътя „уфолози“ ги изпратиха с възторжени ръкомахания, докато джипът се отдалечаваше. „Кутията“ — разкривен, ръждясал контейнер, забравен незнайно от кого — беше последното безопасно място, откъдето можеше да се наблюдава небето над Зона 51. Никой от зяпачите не остана изненадан от наглостта на Франклин, изглежда бяха свикнали да го виждат как продължава навътре в забранената зона.
Франклин включи на първа и продължи бавно още стотина метра.
— Детекторите долавят вибрации от преминаващи превозни средства, но не се задействат от хора или животни. След това предават информацията на оператор, който алармира охраната. Обаче онемяват, като им махнеш антените. Вече сме извън обхвата им. След минутка се връщам. — Той скочи от колата и изтича обратно да завинти антените по местата им.
Продължиха още няколко километра надолу по пътя, сетне Франклин отби към основата на стръмен хълм, издигащ се право на запад като солидна, непроницаема стена. Намираха се в подножието на Бялата планина.
— Взе да застудява — промърмори Франклин и затършува отзад, където бе метнал раницата си. Симънс също нахлузи пуловера, който бе решил да вземе в последния момент.
И двамата подскочиха, изплашени от ниския тътен, долетял откъм хоризонта на изток. Шумът нарастваше, Франклин посочи с ръка.
— Ето, там. Виждаш ли? Светлините. Онези нещастници долу, при „кутията“, често бъркат светлините на самолетите с НЛО. Особено малко преди кацане, когато самолетът сякаш увисва неподвижно над земята.
— Това да не е боингът, за който говореше? — попита Симънс.
Франклин се изкиска нервно.
— Не, друг е. — Самолетът се извиси над главите им и изчезна отвъд Бялата планина, където щеше да кацне. След тридесет секунди се появи още един, по същия маршрут. — Това са транспортни самолети. Като гледам размерите, може да са С-130 „Херкулес“. Имат турбовитлови двигатели. Сигурно карат нещо. Почти всичко в Зоната идва по въздуха.
Шумът от двигателите премина в по-висока октава, но само след няколко минути всичко утихна.
Франклин протегна ръка.
— Фотоапаратът.
Симънс се поколеба. Беше привикнал с минолтата с телескопичен обектив, висяща на шията му, също колкото и с дрехите си.
— Нали се разбрахме — добави Франклин. — Ако ни спипа шерифът, ще си имаме далеч по-малко неприятности. Вече ти показах моите снимки на комплекса. Правил съм ги през деня, с по-добра камера от
