Пред погледа му седемте космически кораба бавно се издигнаха над покрива на двореца, а черните им корпуси поглъщаха без остатък лъчите на изгряващото слънце. Той сведе очи, за да се ориентира в пространството. Ръцете му стискаха дървените перила на палубата на тримачтов кораб. Всички платна бяха разпънати, ала изглежда вятърът бе твърде слаб. Откъм трюма се носеше равномерният тътен на барабана, с който гребците синхронизираха движенията си, докато напъваха мишци да преместват тежките гребла.
Споходи го странното усещане, че се намира на непознато място и в чуждо тяло. Контрастът между седемте космически кораба, които вече бяха само миниатюрни точици в небосвода, и скърцащото дървено корито под краката му, само усилваше причудливото усещане.
Неочаквано космите по врата му настръхнаха и по гърба му пробягаха ледени тръпки. Той погледна през рамо и очите му се разшириха от онова, което съзря. Дори гребците спряха, потресени от гледката. Всички доловиха раздвижването на гигантски въздушни маси, докато корабът-майка преминаваше ниско над тях. Но ето че гребците отново се захванаха за работа, дори по-упорито отпреди, а корабът-майка се сниши над острова, от който бяха потеглили, и закри лъчите на слънцето.
И всичко това — до най-малката подробност — се разстилаше пред погледа му. Не можеше да си обясни как е в състояние да вижда целия остров и същевременно да фокусира погледа си върху отделни обекти, които се намират на километри разстояние от него. Няколко концентрични пръстени от ровове, пълни с вода, заобикаляха столичния град в средата на острова. Върху централния хълм се издигаше дворецът, откъдето налагаха волята си управниците. Стените му бяха от злато, основата му беше широка повече от километър, а кулите му се издигаха на стотина метра в небето — величествена гледка, чийто блясък бледнееше единствено пред размерите на черния летателен съд, увиснал точно над двореца.
А отвън, градските улици се задъхваха от хорската тълпа, която се носеше в панически бяг към пристанището с корабите. Океанът наоколо бе изпълнен с платноходи, някои от тях вече изчезваха зад хоризонта.
Той фокусира погледа си към града и забеляза, че сред тълпата имаше и такива, които бяха коленичили в сянката на гигантския кораб, разперили молитвено ръце към новите господари, сякаш ги подканваха да прогонят досегашните. Непознаващ граници, погледът му преминаваше свободно през стени, не му убягваше какво се случва в къщите, където мнозина се бяха свили в очакване на най-лошото — жените, с деца в скутовете, а мъжете — стиснали дръжките на почти безполезните си метални оръжия.
Той вдигна очи към кораба в небето. Въздухът около него трептеше. Малцината, които подобно на него дръзнаха да гледат към кораба, виждаха плътен сноп от светлина, който извираше от основата на черния съд и се спускаше право надолу, към двореца на планината.
Той трепна, макар да се намираше на много километри. Но нищо не се случи. Коленичилите нещастници продължаваха да се молят. Уплашените люде се затичаха още по-бързо. Тялото му неволно се напрегна, в очакване на предстоящото.
Светлинният сноп запулсира. Повече от десет пъти златистата светлина се сгромолясваше върху острова и преминаваше през него.
Той се олюля и тогава долови трепета от изригващите земни недра. Десет хиляди души загинаха за частица от секундата, когато островът се разцепи и през отвора забълваха кипящите вътрешности на планетата. Огненочервена магма изригна към небето, увличайки със себе си грамадни скални отломъци и обгорели останки от стените на двореца. Мащабите на взрива го накараха да занемее.
А сетне вниманието му бе привлечено от хората. Ужасена майка се опитваше да прикрие телцето на рожбата си, но стихията ги застигна, изпепелявайки мигом плътта им. Войн вдигна щита си в напразно усилие да се скрие, ала беше заровен под тонове камъни. Корабите в пристанището пламваха като кибритени клечки, покривите на къщите се сгромолясваха, премазвайки онези, които се спотайваха вътре.
Изви се и се прекърши хребетът на острова, а останките му потънаха във водата. В океана се вдигна страховита приливна вълна, която помиташе всичко на пътя си. Той почувства как водната маса разцепва кораба, подхвърля го като черупка и продължава нататък. Все още стискаше с ръце перилата, кокалчетата му бяха побелели.
И тогава океанът се люшна назад, запълвайки мястото, където доскоро се издигаше островът. Вода и магма се срещнаха и във въздуха изригнаха облаци пара, но водата надви и островът изчезна под повърхността й. Кипящ котел с мътновата течност бе всичко, което остана от доскоро цветущото царство.
Той отново погледна нагоре. Корабът-майка бавно се местеше. Насочваше се към него. Под корпуса му пак затрептя златиста светлина.
Нейбингър се олюля, сякаш бе ударен силно в гърдите. Почувства, че нечии ръце го подхващат, за да не се строполи върху каменния под на пещерата. Той тръсна глава, опитвайки се да проясни мислите си след онова, което му бе показал стражът. Отвори очи и се завърна в своето време и на мястото, за чието откриване бе положил толкова много усилия — дълбоко под отдавна угасналия вулкан на Великденския остров.
Пред него се намираше стражът — златиста пирамида с височина около шест метра и причудливи изображения по стените. Нейбингър се освободи от ръцете, които го придържаха, и направи няколко крачки към пирамидата. В мислите си все още виждаше сцената с майката и детето, прихлупени под огнения дъжд в залива.
— Какво видя? — попита го представителят от ООН, но Нейбингър дори не го чу. Бавно разтвори длани и ги положи върху стените на пирамидата, очаквайки телепатичният контакт да бъде възстановен. Не се случи нищо.
Опита отново.
Нищо.
След третия опит вече знаеше, че е изгубил безвъзвратно контакта със стража. Но в мисления си взор виждаше не само тези, които загиваха — беше видял и няколко кораба, изчезващи зад хоризонта.
Имаше и спасени.
Майк Търкот зяпаше през прозореца на квартирата. Отвъд портала на Форт Майерс се виждаше само върхът на военния мемориал на морската пехота и зад него — куполът на Капитолия.
На вратата се почука, но той не се обърна, а само подметна през рамо:
