— Изчисли ли корекцията на траекторията, която ще е необходима, за да изведем „Наблюдател“ над Сидония? — попита Коридан.
— Съжалявам… не съм готов… все още работя върху последните корекции… — Кинсейд се огледа объркано. Едва сега осъзна, че се оправдава като някой от подчинените си. Той включи компютъра и провери траекторията. — Всъщност… всичко е наред.
— В такъв случай, постарай се след четири часа сондата да бъде точно над целта — разпореди се с нетърпящ възражение глас Коридан.
„Изтребителят фу“ се носеше над ледовете на Антарктида със скорост, надвишаваща пет пъти тази на звука. Веднага щом достигна определеното място, той спря. От дъното му бликна лъч златиста светлина, заби се в дебелия слой лед и започна да си пробива път към базата „Скорпион“. По бордовите датчици вече го бяха осведомили, че е твърде късно — в околностите на базата нямаше следи от електромагнитна активност. Който или каквото и да бе имало там, я бе напуснало.
„Изтребителят фу“ прекъсна лъча и полетя обратно на север.
„Скакалец 6“ достигна границите на Южна Калифорния със скорост от шестдесет и пет километра в час. Рейнолдс седеше във вдлъбнатината за втория пилот и се поклащаше напред-назад, опитвайки се да реши по какъв начин да убеди стража и Аспасия, че е единствено в техните възможности да се справят с назряващата криза.
Опряла пръсти в слепоочията си, тя отчаяно се мъчеше да потуши пулсиращата болка вътре.
На борда на „Сив вълк“ лейтенант Даунинг пръв трепна, доловил съвсем слаб шум. Извъртя глава и погледна Тенисън, който също се озърташе стреснато. Измина близо минута, преди да осъзнаят какво чуват — беше ехо откъм повърхността, някой удряше с метал по метал, предавайки на морзова азбука.
Даунинг сграбчи молив, духна на замръзналите си пръсти, изтри кондензираната влага от металната подложка пред него и започна бързо да нанася точки и тирета. Скоро осъзна, че посланието е започнало да се повтаря, спря и се зае да го дешифрира в букви. Когато приключи, прочете го няколко пъти и бавно кимна.
Не знаеше защо го искат от тях, но беше за предпочитане пред това да седят в бездействие и бавно да замръзват.
— Е, добре, момчета. Да се размърдаме.
37.
Скакалецът зае позиция на триста километра от източния бряг на Африка. Търкот и останалите на борда слушаха радиоемисиите между различните военни формирования, които сега им се подчиняваха безпрекословно. Първи в бой щяха да влязат четирите Ф-14, върху които лежеше нелеката задача да очистят небето от присъствието на „изтребителите фу“ и да им осигурят безпрепятствен полет до района на Голямата цепнатина и намиращата се в пещерата рубинена сфера.
— Сто километра до целта — обяви навигаторът на Пъркинс, лейтенант Сали Стантън. — Няма сведения за раздвижване на „фу“-та от Космическия център.
Положени върху контролните уреди, ръцете на Пъркинс не трепваха, макар машината да работеше на пределни обороти. При таван на полетите петнадесет километра за самолетите от типа Ф-14, те току-що бяха пресекли границата от осемнадесет километра, или бяха превишили с три километра ограничението — с близо километър над рекорда, който някога е бил достиган.
— Осемдесет километра — докладва Стантън. — Все още никаква реакция.
— Добре — кимна Пъркинс. — Засега…
Беше разтворил докрай крилата на самолета, опитвайки се да използва максимално опората на силно разредения въздух, сред който се носеха. На всичко отгоре съществуваше опасност да се заглуши двигателят поради недостиг на кислород. Повторното му запалване на по-ниска височина беше крайно рисковано и със сигурност щеше да означава отказ от предстоящата мисия.
Шестдесет километра. Още нищо.
— Двигателят ми загасна! — разнесе се от предавателя и Пъркинс погледна наляво. Един от следващите го Ф-14 се отдалечаваше бързо от тях в стръмно пикиране. На няколко пъти от соплото изригнаха пламъци, което означаваше, че пилотът ще съумее да си възвърне контрол над машината и да се прибере на самолетоносача. Оставаха само трима.
— Четиридесет и пет километра до… — Стантън бе прекъсната от втори пилот, който докладва за проблеми с двигателя. Този път отдясно.
Пъркинс почувства, че по слепоочието му се стичат няколко струйки пот. Оставаха само две машини, което означаваше, че когато достигнат целите, съотношението на силите ще бъде един на един.
На борда на совалката Търкот и Дънкан размениха тревожни погледи. Ако изгубят още един Ф-14, ще трябва да се откажат.
— Тридесет километра — обяви с неизменно спокоен глас Стантън. — Два „изтребителя фу“ летят право към нас на пресечен курс.
— Най-сетне — въздъхна Пъркинс и се свърза с втория самолет. — Готовност, за бой! Следи маневрите ми. Аз поемам левия, ти десния, който е отзад.
— Прието — потвърди в ефира другият пилот.
— Приближават се бързо — намеси се Стантън. — Двадесет километра. Прехват след тридесет секунди.
— Започваме! — обяви Пъркинс и вдигна рязко носа на своя Ф-14. Тъкмо преодоляха височината от деветнадесет километра и на контролното табло се появи мигаща червена лампичка. Десният двигател се бе заглушил. Пъркинс незабавно извърши онова, което в авиационното училище му бяха втълпявали да не прави никога — той изгаси и левия двигател. След това овладя самолета и продължи да го управлява, уповавайки се на опита и инстинкта си, защото бе изключил всички бордови прибори.
На задната седалка лейтенант Стантън следваше примера му, изключвайки последователно навигационните и указващи целите уреди, радиопредавателя, сателитната връзка, ракетите и останалото въоръжение под крилата.
Не можеха дори да говорят по интеркома. Ф-14 бе като тежък планер, който бързо губеше височина. Пъркинс се озърна и видя, че вторият оцелял самолет също се носи надолу с изключени двигатели и системи.
Тъй като електрониката не функционираше, единственият уред, който можеше да им показва разстоянието до земята бе висотомерът. Хоризонтът бе само мъглива линия в далечината. Стрелката на висотомера се въртеше с бясна скорост.
Осемнадесет хиляди метра.
Шестнадесет и петстотин. Къде, по дяволите, бяха „фу“-тата?
Пъркинс включи за няколко секунди радара и бързо го изключи.
— Хайде, ела при татко — прошепна той. Отново запали радара, опитвайки се да примами врага.
Изведнъж почувства, че някой удря по облегалката. Беше Стантън. Пъркинс изключи радара и се огледа. Ето ги! Отпред и вляво, те набираха бързо височина, за да ги посрещнат — два малки блестящи овала.
Пъркинс наклони щурвала така, че да извият към тях. След това се съсредоточи върху лявата цел, надявайки се, че вторият самолет ще поеме другата.
Той освободи лявата си ръка и разгъна миниатюрния кръгъл мерник — истински анахронизъм, монтиран в самолета заради изключително рядката възможност от самоизключване на компютризирания указател на целите, който ги проектираше върху предното плексигласово стъкло на кабината. Беше ужасно трудно да изправи носа на самолета така, че да вкара целта в мерника. Знаеше, че ще има възможност само за един изстрел, преди „изтребителят фу“ да прелети край него и че в този невероятно кратък миг ще трябва да
