люк. Тенисън се изправи до него и му помогна. Двамата напрегнаха мишци, вдигнаха тежкия капак и се огледаха през отпора, примижавайки от ярката слънчева светлина. Даунинг чу шума от турбините на хеликоптера преди да го види.
Малкият СХ-60 се снижи над отвора на подводницата и от товарния отсек спуснаха люлка. Даунинг сграбчи единия и край и я задържа, докато Еймъри и Тенисън се покатерят вътре, сетне се притисна между тях.
— Ще ми липсва — викна той на Тенисън и посочи изследователската подводница. Вертолетът се издигна нагоре и пое на изток, накъдето бе отплавал „Анзио“.
— Беше добър кораб — кимна натъжено Тенисън, изпращайки с поглед „Сив вълк“, който вече беше само белезникава точка сред синевата на океана.
И тримата трепнаха, когато водната повърхност зад тях изригна в гигантски фонтан — на същото място, където допреди миг беше „Сив вълк“.
Изчисленията на Броди бяха безукорни. Ракетата се бе взривила само на петнадесет метра от мястото, където беше разположен подводният комплекс на „изтребителите фу“.
Атомната експлозия помете не само двата „изтребителя фу“ и базата им, но и близо половинкилометров участък от Източния тихоокеански хребет.
От другата страна на света, капитан Майк Търкот стискаше мазолестата десница на полковник Спиърсън.
— Страшно се радвам да те видя, Майк — рече полковникът, — макар и на една от тези проклети летящи чинии.
— Трябва веднага да слезем в галерията — заяви Търкот и се отправи към входа. Зандра и Дънкан го следваха.
— Ще ви показвам пътя — кимна любезно полковникът.
Почти по същото време Кели Рейнолдс вече доближаваше със скакалеца към Великденския остров.
38.
— Добре де, справихме се с „фу“-тата — каза Дънкан, докато се поклащаха с теснолинейката през подземната галерия. — Но какво ще правим, когато пристигнат аирлианските кораби?
Търкот усещаше безкрайна умора, каквато не бе изпитвал при нито една мисия досега. Знаеше колко е опасно това състояние — умът губеше остротата си, беше твърде лесно да се вземе погрешното решение. Той затвори очи, постоя така няколко секунди и се замисли над въпроса на Дънкан. Обърна се и заговори на човека, който седеше до него.
— Полковник Спиърсън, разполагате ли със сателитна връзка със Зона 51?
— Мисля, че мога да ви свържа с това място — кимна полковникът.
— Трябва да изпратя съобщение на едни хора там.
Спиърсън извади бележник от външния джоб на маскировъчния си костюм.
— Слушам те, Майк.
— Е, добре — кимна Търкот. — Съобщението е за Кели Рейнолдс и майор Куин. Но ще ми трябва вашият гриф за секретност — добави той на Зандра.
— Готово — кимна жената.
— Ето тогава какво искам…
В един от склоновете на Рано Као с помощта на насочени взривове бе прокаран тунел, който отвеждаше право в залата със стража. Кели Рейнолдс се спускаше надолу в тунела с помътнено съзнание, завладяна от мисли и чувства, с които й бе необичайно трудно да се справи.
Беше чула за успешната бойна операция срещу „изтребителите фу“, а военните на Великденския остров я посрещнаха с радостни възгласи. Глупаци, мислеше си тя. Какво направиха — плюха в лицето на човешката раса. Нима забравиха за корабите, които летят към Земята? Не разбират ли, че Аспасия може да направи с Ню Йорк или с Москва същото, което бе сторил с Атлантида?
Тя стигна подземната зала и се огледа. Тук нямаше никой. Военните се готвеха да напуснат острова и сержантът, който командваше малкия пост на входа на тунела, я бе предупредил, че до тридесет минути трябва да се върне обратно, ако не иска да остане сама. „Скакалец 6“, който я бе докарал, вече летеше обратно към Зона 51.
Кели знаеше от какво в предизвикана тази спешна евакуация на острова и защо всички са толкова напрегнати. Бяха намислили да унищожат стража. Искаха да погубят машината, която съхраняваше в себе си ключа към човешката история и тяхното бъдеще. Също както жадуваха да унищожат и Аспасия.
Кели направи няколко крачки към средата на залата. Пирамидата бе обвита с познатата златиста мъгла с дебелина от няколко сантиметра. Тя знаеше, че стражът поддържа постоянна връзка с приближаващите се космически кораби. Не се съмняваше, че Аспасия е бил информиран за унищожаването на „изтребителите фу“.
Кели пресече решително гладкия каменен под, протегна ръце и положи длани върху сияещата повърхност на пирамидата.
— Моля те, изслушай ме — прошепна тя. — Умолявам те.
Търкот огледа контролното табло, бръкна в един от джобовете си и извади смачкана хартийка.
— Какво е това? — попита Зандра.
— Кодът за достъп до сферата.
— Ами ако падне в бездната и се унищожи? — попита уплашено Дънкан.
Търкот поклати глава.
— Няма страшно. Кодът за разрушаването й беше в стража от Джамилтепек. Изгубен е безвъзвратно. Това е кодът за освобождаването й. — Той постави ръка на пулта. Докосна едно място в горния ляв ъгъл и цялото табло се озари от вътрешна светлина. Един до друг бяха подредени серия от еднакви по размер шестоъгълници и във всеки от тях се съдържаше по един рунически символ. Общо фигурите бяха осемнадесет.
Като сверяваше знаците с написаното от Нейбингър на листчето, Търкот се зае да ги натиска в определена последователност.
Веднага щом натисна последния, се разнесе пронизително свистене, последвано от изумените викове на войниците. Търкот вдигна глава. Рубинената сфера се бе освободила от трите изпити стълба, които опираха в отсрещния край, и от двата, спускащи се към отсамния. Сега тя се полюшваше на края на шестия стълб, който бавно я вдигна във въздуха, извъртя се и я положи до самия край на цепнатината.
— Ще се наложи да я изкараме на повърхността — заяви уморено Търкот.
39.
Пет часа до пристигането на Аспасия. Шестте „нокътя“ бяха преустановили странния си танц и се бяха разпръснали, така че помежду им имаше дистанция от десет километра.
А на планетата, към която се приближаваха, се разнасяха все по-обезпокояващи новини. Все още нямаше никакви официални изявления, но пък имаше слухове за нападения на „изтребители фу“, за атомен взрив насред Тихия океан и за това, че може би аирлианците не са чак толкова миролюбиви. Дори тези слухове не бяха в състояние да попарят оптимизма на преобладаващата част от земните жители, но стигаха, за да вселят подозрение у онези, които държаха и ръцете си кормилото на властта. Но какво можеше да се предприеме? Не им оставаше друго, освен да чакат и да се надяват.
Във Военновременния кабинет на Пентагона, президентът и началниците на щабове бяха само безпомощни зрители, докато планът, замислен някога от Айзенхауер, продължаваше да се изпълнява от
