сигнал по време на обратния му път.
Шартран проследи докрай събраната информация, като си посръбваше замислено от чая. Защо ли някой ще прави подобно нещо? Първата и най-очевидната причина бе да скрие двете кратки излъчвания. Шартран знаеше, че дори предаване с продължителност една секунда би могло да съдържа дълго, закодирано по съответния начин съобщение, но дали в случая бе така? Ключовият въпрос бе защо е бил използван спътник за наземно ориентиране?
— Защото искат да узнаят къде се намира нещо определено — произнесе той полугласно. В такъв случай защо хората от другата страна не им съобщят точните координати? Отговорът дойде почти веднага: защото от другата страна нямаше никой. И още нещо, за което се досети след малко. Може би вторият сигнал е бил твърде слаб и се е нуждаел от допълнителна сила, придадена му от излъчването на спътника.
— Много интересно — промърмори той, когато събра цялата информация на своя компютър и я изпрати в сбит вид до разузнавателния отдел на Пентагона. Знаеше добре, че писмото му ще бъде сортирано заедно със стотици подобни съобщения, в очакване някой ден да го забележат или да му дойде редът за прочитане. Но Шартран направи още едно копие и го изпрати на адреса, който бе получил от своя пряк началник.
14.
— Това е главният ни тренажор — каза Осболд на Дънкан. Доминиращ в просторния хангар бе високият колкото три етажа воден резервоар, с диаметър почти сто метра. Отвън резервоарът бе боядисан в сиво. От носещата конструкция на покрива към него се спускаха различни странни съоръжения.
В момента няколко човека се бяха скупчили в единия край на резервоара и следяха нещо вътре. Бяха облечени с къси панталони и фланели, върху които бяха изрисувани няколко символа. Дънкан разпозна знака на „морските тюлени“. Всички до един приличаха на антични гръцки богове — стройни, мускулести, с бронзов загар. Капитан Осболд поведе Дънкан към близкия край на резервоара, където ги очакваха останалите членове на екипажа.
— Не е ли време да се готвите за старта? — попита го тя.
— Ще се справим — успокои я Осболд.
— Какво общо имат с всичко това „тюлените“?
— Тук се тренираме за действие в среда, лишена от въздух. Освен това придобиваме известен опит за движение в безтегловност.
Дънкан бе чувала за „тюлените“. Названието12 произхождаше от думите море, въздух и земя — трите среди, в които бяха обучени да действат. Дънкан се зачуди дали скоро към тях няма да добавят и четвърта — космос.
Сред всички специални подразделения „тюлените“ се славеха като най-добре подготвените физически и с право се гордееха с невероятната си форма. Те бяха ненадминати специалисти за работа под вода с най- различни видове екипировка и изглеждаше напълно логично да бъдат избрани за инструктори, когато ставаше въпрос за подготовка на космически военни части.
Предвестници на „тюлените“ бяха формированията на флотските водолази от Втората световна война, наричани тогава ППГ — Подводни подривни групи. Заедно със специалните части, „тюлените“ бяха сред най-често награждаваните армейски единици във Виетнам. Това, което най-много я бе впечатлило в тяхната история, бе фактът, че по правило те никога не изоставят някой от своите — бил той ранен, или мъртъв. Освен това нямаше случай на попаднал в плен „тюлен“.
И все пак Дънкан не можеше да си отговори на въпроса защо военните са били включени в тази на пръв поглед цивилна операция. И то след провала на военната администрация в Зона 51 и Дълси. Тя насочи вниманието си върху това, с което се занимаваше групата. На подвижна закачалка зад тях висяха пет скафандъра.
Осболд проследи погледа й.
— Това са нашите тактически бойни скафандри.
Дънкан се приближи към костюмите и ги разгледа отблизо. Бяха необичайно дълги, почти два метра от шлема до петите. Отвън бяха направени от твърд черен материал с гофрирани съчленения на ставите. Шлемът нямаше визьор, само камера, няколко лампички и датчици отгоре и отпред.
Ръцете завършваха с черни плоскости, вместо с ръкавици. Същото беше и с краката.
— Какво е това? — попита Дънкан, но Осболд вече я дърпаше след себе си.
Тъкмо в този момент над повърхността се показа голям сив контейнер, наподобяващ ковчег. Капакът му беше отворен. Кой знае защо й напомняше за контейнера, от който бяха извадили Джони Симънс в тайната биолаборатория в Дълси.
— По такъв начин вземаме мерки за тактическите скафандри — обясни Осболд. — Когато влезете вътре, стените се издуват, докато се притиснат плътно към тялото. Нещо подобно на направа на отливка при зъболекаря, само дето тук го правим с цялото тяло.
— Мога ли да попитам защо в програмата са включени военни?
Осболд се усмихна, разкривайки белите си зъби.
— Госпожице, аз само изпълнявам заповеди. Космическото командване събра специална група за подготовка за сражения в космоса още преди няколко години.
— Наистина ли очаквате подобна възможност?
— Не, госпожице. В момента се готвим за спасителна операция. Но… — Осболд сви рамене. — Човек никога не знае.
Към тях се приближи и Копина.
— Тактическите скафандри всъщност представляват екзоскелет — заобяснява тя. — Стената им е с дебелина десет сантиметра и това включва защитната обвивка, енергозахранващата система, климатизираща инсталация и външна „рецепторна“ мрежа от датчици. Освен това, естествено, и компютърна система, но до нея ще стигнем след малко.
Копина се доближи до закачалката със скафандрите.
— Разработването на тези костюми е отнело петнадесет години. С чиста съвест мога да заявя, че сме вложили толкова усилия и труд, колкото в създаването на един бомбардировач „Стелт“. На езика на цифрите това се равнява на четири милиарда долара за изследвания и експерименти.
— Изненадана съм, че не съм чувала досега за вашата програма.
— Защото е строго засекретена — намеси се Осболд, сякаш това обясняваше всичко.
В заседателната зала на Куба цареше мрак и една-единствена светлинка в ъгъла издаваше признаци на живот. Лари Кинсейд се бе изтегнал с крака върху масата и запалена цигара в уста, втренчил поглед в компютърния екран.
— Тук пушенето е забранено — произнесе натъртено майор Куин. Седеше от другата страна на Кинсейд, стиснал под мишница няколко папки.
Кинсейд пусна демонстративно облаче.
— Какво ново при теб?
— Пристигнаха телата от база „Скорпион“ в Антарктида. Оказа се, че се различават от тези на агентите на СТААР.
— И по какво?
— Не открихме и следа от аирлиански гени. Човешки клонинги.
— Аха… значи са се клонирали помежду си, така ли?
— Така изглежда.
— А какво представляват тези агенти на СТААР?
— Разполагаме само с данните от аутопсията. Ясно е, че не са хора, но не са и извънземни. Комбинирана ДНК… около шестдесет и пет процента човешка. Разликите са в очите, кожната пигментация и косата. Но това са очевидните различия. Сред скритите е мозъкът.
— Там какво е различното?
— Фронталният лоб е леко уголемен, открихме и повече връзки между двете полукълба.
— Това прави ли ги по-умни?
