Толанд се надигна.
— Какво има в сандъците? — извика той.
Мъжът се стресна от внезапната им поява.
— Снаряжение — обясни той. Говореше с едва доловим акцент. Европеец, прецени Толанд.
— Отдръпни се назад — заповяда Толанд. Мъжът се подчини на разпореждането и той продължи: — Сега коленичи и опри глава в земята.
— Наистина ли е необходимо? — попита непознатият.
Отблизо кожата му изглеждаше неестествено бяла, като на човек, прекарал дълго време далеч от слънчевите лъчи. Толанд направи знак с дулото на автомата и мъжът неохотно коленичи в калта. Толанд доближи сандъците и ги огледа. Имаха заключалки и бяха подсилени отстрани.
— Как се казваш?
— Балдрик.
Фолкнър заобиколи от другата страна и го обискира. Не беше въоръжен.
— Можеш да се изправиш, Балдрик. Отвори сандъците.
— Не — каза мъжът.
Толанд направи няколко крачки и опря дулото в податливата плът под брадичката на Балдрик.
— Май не те чух. Я повтори!
— Не мога — произнесе със същия спокоен глас Балдрик. — Аз също изпълнявам заповеди. Не ви е разрешено да знаете какво има вътре.
— Грешен отговор — усмихна се Толанд.
— Добре, мога да отворя единия. И без това трябва да го направя, за да стигнем, закъдето сме тръгнали.
Толанд и Фолкнър се спогледаха и едновременно вдигнаха рамене. Толанд свали автомата.
— Отваряй каквото можеш.
Балдрик вдигна капака и извади отвътре лаптоп, от който висяха няколко кабела. Под него имаше малка, сгъваема сателитна чиния с триножник.
— Сателитна връзка? — вдигна учудено вежди Толанд. Беше доста по-модерна от тази, която Фолкнър носеше в раницата си.
— Не точно — отвърна Балдрик, докато разгъваше рамената на чинията.
Толанд пристъпи напред и отново тикна дулото на автомата под брадичката на Балдрик.
— Съветвам те да не го правиш никога повече! — озъби се Балдрик. — Инак ще се откажа от услугите ви, а вие може да забравите за парите. Освен това ще докладвам на „Мисията“, че сте провалили операцията. Не бих искал да съм на ваше място, ако се изпречите на пътя им. Онези типове не си поплюват, сега аз и снаряжението ми сме далеч по-важни от вашите изподрискани задници. Ясен ли съм?
Толанд отстъпи назад, стиснал устни. Зачака търпеливо, докато Балдрик свързваше компютъра със сателитната чиния.
— В лаптопа разполагам с подробна карта на местността, в която се намираме — обясни Балдрик. — Веднага щом се свържа със спътника, той оценява местоположението ни и същевременно задейства самонасочващото устройство на обекта, който търсим. След това ни изпраща точните координати.
Балдрик натисна едно копче на клавиатурата.
Две секунди по-късно върху електронната карта на екрана се появи мигаща точка.
— Там искам да ме отведете — посочи Балдрик.
Толанд огледа картата. Точката бе разположена сред хълмовете покрай границата с Бразилия. Теренът бе силно насечен. Той извади своята карта и я сравни с тази на екрана.
— Колко време ще ни отнеме? — попита Балдрик, докато прибираше компютъра и чинията.
— До там има поне четиридесет километра. Моите хора могат да го изминат за един ден. Дори по- малко.
— Хубаво — кимна Балдрик. — Някой ще трябва да ми помогне с багажа.
— Извикай другите — обърна се Толанд към Фолкнър. — Нещо против да зная все пак какво ще търсим? — попита той.
— Да, имам — отвърна Балдрик, докато си нагласяше раницата.
Толанд се усмихна, но Балдрик не го забеляза. Затова пък Фолкнър видя усмивката и по гърба му пробягнаха тръпки. И друг път беше виждал Толанд да се усмихва така и знаеше какво означава това.
— Това е — обяви пилотът.
Търкот погледна надолу през прозрачния под на скакалеца.
— Дявол да го вземе! — изруга полугласно той. Вилхена приличаше на изоставен град. Долу не се виждаше жива душа.
— Къде искате да кацна?
Търкот погледна въпросително Кениън.
— Ей там, на голото място в източния край на града — посочи Кениън.
— Сигурен ли си, че е безопасно? — попита Търкот.
— Не мога да кажа, докато не узнаем начина на разпространение на заразата. Ще вземем всички необходими мерки.
Скакалецът се спусна плавно, докато увисна само на половин метър над земята. Кениън и Норуард отвориха няколко сандъка и извадиха отвътре яркосини предпазни костюми.
— Всичките са еднакъв размер — обясни Кениън, докато подаваше един от костюмите на Търкот. Подаде му също качулка и голяма, тежка раница.
Търкот се напъха в костюма. Двамата с Яков си помогнаха при закопчаването. Отпред качулката бе снабдена с прозрачна лицева маска. Норуард мина да провери дали правилно са сложили костюмите и да им покаже как да свържат въздухопроводите от раницата с клапаните в костюма.
Търкот почувства свежия повей на въздух, когато Норуард отвори вентила на раницата. Точно пред устните му бе монтиран миниатюрен микрофон.
— С какъв запас въздух разполагаме? — поинтересува се той.
— За три часа. — Гласът на Норуард звучеше променено в слушалките.
Пилотът на скакалеца също си бе поставил качулка и кислородна маска. Той дръпна една ръчка и прикаченият отвън багаж се стовари на земята. Самият скакалец все още не бе докоснал площадката и се полюшваше на половин метър над нея.
Търкот се изкатери по стълбичката към горния люк и не без усилие се промуши през него. След това се плъзна по извитата външна стена, спря за миг на ръба и скочи на земята. Кениън и Норуард го последваха, накрая, след като затвори люка, към тях се присъедини Яков. Скакалецът незабавно се изви във въздуха, вдигна се на стотина метра и остана там.
— Норуард — разнесе се гласът на Кениън. — Двамата с Яков ще построите изолатора. — А аз ще потърся екземпляр.
Търкот се бе заслушал в равномерното бръмчене на резервоара в раницата. Никога досега не бе носил подобен костюм и можеше само да се надява, че функционира нормално. За миг пред погледа му се мярна зловещата гледка на почернелия труп от филма.
Кениън вече доближаваше първите къщи на града и той забърза след него. Зад тях Норуард и Яков отваряха един от големите контейнери.
Една прашна пътека минаваше през близката горичка. Търкот вече се беше запотил в костюма и усещаше как по гърба му се стича тъничка струйка.
Минаха покрай схлупена барака и Кениън надникна през вратата.
— Нищо — обяви той.
Продължиха по пътеката. От лявата страна се появи постройка от тухли. Градът постепенно изплува пред погледите им, следвайки извивката на реката. Не беше голям, дълъг приблизително три километра и широк около един, построен върху територия, извоювана от джунглата. Търкот предполагаше, че обитателите му не надхвърлят пет хиляди души.
Кениън доближи входа на една сграда, на който бе окачен чаршаф и го дръпна встрани.
— Открих трупове — докладва той.
