— Какво има?
Морякът й подаде компютърна дискета.
— Току-що го получихме чрез ИНТЕРЛИНК от Зона 51.
— Скакалецът скоро ли пристига? — попита Търкот.
— Да, сър. След пет минути.
— Ескортирайте пътниците до заседателната зала — нареди Дънкан.
Тя взе дискетата и тримата се върнаха обратно.
— Сега пък какво? — попита Търкот.
— Не зная — рече Дънкан, докато включваше лаптопа. Пъхна дискетата във флопито и погледна екрана. — Това е АВИ.
— Какво?
— Видеопрограма. От майор Куин. Получил я е от Харисън.
— Вашият загадъчен познат — произнесе басово Яков.
Отвън отекнаха стъпки, които спряха пред тяхната врата. В стаята влязоха двама души с униформи и знаци на ВИМИЗЗ. Последва припряно запознанство.
— Да чуем какво е станало — попита, без да се бави, Кениън.
— Нищо повече от онова, за което съобщих на полковник Кармен — обясни Дънкан и посочи Яков. — Нашият руски приятел смята, че става въпрос за нова версия на познатата от историята Черна смърт.
Норуард сбърчи вежди.
— Вярно, че чумата не е победена напълно — миналата година имаше кратък епидемичен взрив в Индия — но тя вече не е нелечимо заболяване. Можем да се справяме с нея. Освен това не е в състояние да убива толкова бързо, колкото изглежда от снимките, които получихме.
— Тогава сигурно е нещо, наподобяващо по действие Черната смърт — не се предаваше Яков.
— Нека погледнем видеопрограмата — вдигна ръка Дънкан. — Възможно е да получим допълнителни сведения. Вероятно е от Южна Америка.
Всички се извърнаха към екрана на компютъра и Лиза пусна програмата. Непознат мъж се подпираше на перилата на малък катер. Кожата му бе обсипана с черни мехури.
Мъжът се олюля, строполи се на колене и повърна черна кръв, а тялото му бе разтърсено от мъчителни конвулсии. На екрана се появи втора фигура, която държеше нещо в ръце. Болният мъж издаде странен, сподавен стон. Отново повърна кръв. Вторият го претърколи по гръб, избърса устата му с пръсти и пъхна вътре гумена тръбичка. Нещастникът повърна за трети път, сега вече цял фонтан, който премина през и покрай тръбата и обля лицето и гърдите на човека, който се опитваше да му помогне.
— Това е въздухопровод — обясни Кениън. — За да може да диша. Иначе ще се задуши от кръвта и повърнатото.
— Не носи нито маска, нито ръкавици — произнесе ужасено Норуард.
— Вижте ръцете му — посочи Кениън. — Същите черни мехурчета. В по-ранен стадий, но и той е заразен.
Мъжът натика гумената тръба в гърлото на падналия, извърна лице към обектива и произнесе безизразно:
— Казвам се Харисън.
Макар променен от миниатюрните говорители на лаптопа, Дънкан бе сигурна, че принадлежеше на непознатия, който й се бе обаждал.
— Това е Руиз — моят водач. Преди два дни се натъкнахме на едно запустяло селище, където всички бяха умрели от същото заболяване — Харисън посочи падналия човек. — Сега вече диша нормално, но е изгубил много кръв и е в шок. В действителност е обречен и аз не мога да му помогна с нищо.
От корема на Руиз долетя страшен, раздиращ звук, който се чуваше съвсем ясно в стаята.
— Какво беше това? — попита Търкот.
— Червата му — обясни Кениън.
Руиз разкриви мъченически уста и отвътре бликна нова порция кръв, примесена с разкъсани тъкани.
— Ето какво сме чули — продължи Кениън. — Вътрешностите му се разпадат.
Руиз отвори очи и се облещи в камерата. Търкот имаше чувството, че се опитва да проговори, но тръбичката му пречеше. От устата му продължаваше да шурти черна кръв. После главата му увисна назад и очите му се изцъклиха.
Цялото му тяло бе покрито със ситни кръвоизливи — кръв струеше от всички отвори. Харисън отново се показа пред обектива. Не изглеждаше особено впечатлен от мъчителната смърт на човека до него.
— Сега вече искате да ви покажа и останалото, нали?
Той се пресегна и извади от една чанта малък скалпел.
— Какво е намислил? — попита Яков.
— Добре, само така — мърмореше Кениън.
Харисън постави върха на скалпела под гръдната кост на Руиз.
— Кой е този човек? — попита Норуард.
— Не знаем — отвърна кратко Дънкан.
— Изглежда обаче е наясно с това, което върши — произнесе Норуард, докато всички наблюдаваха как острието на скалпела се плъзга надолу през податливата плът. Коремът на Руиз се оказа пълен с кръв и парченца от вътрешности. Харисън бръкна вътре и зарови пръсти сред разкашканите органи.
— Божичко! — Дънкан постави ръка на устата си. — Никога не съм виждала подобно нещо!
— Бъбреците са се разпаднали — обясняваше Харисън. Той изтегли нещо с цвят на урина. — Това е останало от черния дроб. Не зная какво точно е убило този човек, но искрено се надявам тези, които ме гледат, да са наясно.
Харисън се изправи, вдигна едно вълнено пончо и покри трупа. След това приближи ръцете си към камерата. Ясно се виждаха многобройните черни мехурчета.
— Моля ви, побързайте…
Екранът угасна.
Норуард огледа присъстващите и спря поглед на Кениън.
— „Ебола“?
Норуард знаеше, че съществуват три варианта на смъртоносния вирус: „Ебола Судан“, „Ебола Заир“ и „Ебола 3“. При „Заир“ смъртността наближаваше 90 процента, „Судан“ бе близко зад него.
— Не — отсече с уверен глас Кениън.
— Това е Южна Америка — разсъждаваше на глас Норуард. — Какво ще кажеш за „Боливийска треска“?
— Също не.
— Тогава „Венецуелски конски енцефалит“ прехвърлен на хора?
— Не. — Кениън чукна с пръст екрана на компютъра. — Къде е заснето това?
— Западна Бразилия, близо до границата с Боливия — отговори Дънкан. — Градът се казва Вилхена.
— Поставен ли е под карантина? — намеси се Норуард.
Кениън се засмя.
— Стига, човече, гледай реално на нещата. Ние сигурно сме първите зрители. Местните нямат никаква представа какво ги е сполетяло. Но трябва да призная, че човекът, който направи аутопсията, беше професионалист. Този Харисън несъмнено знае в какво се е забъркал. И е единственият, освен нас.
— Друг път виждал ли си нещо подобно? — попита го Норуард. Останалите очакваха напрегнато отговора.
Кениън вдигна рамене.
— Не съм видял кой знае колко, освен „адските пламъци“.
„Адските пламъци“ на жаргона на Института означаваше финалния стадий на пациент — носител на смъртоносно заразно заболяване.
— Възможно ли е да е „Ебола 3“?
— Съмнявам се — отвърна Кениън. — Но единственият начин да разберем е като отидем на място.
— Като отидем на място? — повтори като ехо Търкот. — И как, по дяволите, ще се предпазим да не
