Зона 51 бе гражданското название върху военните карти на тренировъчния полигон на авиобазата Нелис. Всяка база разполагаше с подобен полигон, който обикновено носеше секретно название от няколко цифри и букви. Но Зона 51 бе еволюирала в нещо много повече от обикновен полигон. От десетилетия тук, в сърцевината на Планината на конярите, бе разположена една от най-строго охраняваните военни инсталации. В съседство с планината се простираше и най-дългата стартова писта не само на територията на САЩ, но вероятно и в целия свят. От тук излитаха скакалците, както и прототипите на бъдещите изтребители от серията „Стелт“ и „Аврора“.
Само няколко сгради бяха разположени на повърхността. Основната част от помещенията и хангарите на Зона 51 се намираше в един от склоновете на планината, където се пазеха корабът-майка и скакалците.
„Меджик-12“ бе секретното название на групата, натоварена първоначално със задачата да управлява Зона 51 и да се грижи тайните й да не стават достояние на обществеността и чуждите шпионски централи. С течение на времето тази организация се бе превърнала в един отделен свят, затворен за разпореждания отвън и завладян от увереността, че стои над всички закони. Всичко това бе приключило с катастрофа само преди няколко седмици.
Куин знаеше, че по онова време членовете на „Меджик-12“ са се намирали под телепатичния контрол на стража-компютър, открит при разкопките в Джамилтепек и докаран в друга строго секретна изследователска база в Дълси, Ню Мексико.
Когато най-сетне тайната на „Меджик-12“ бе разкрита, Зона 51 се превърна в сензацията на века. Огромни тълпи журналисти нахлуха в хангарите и не след дълго снимките на гигантския кораб-майка обиколиха света. Това, което доскоро бе строго охранявана тайна, сега пълнеше заглавните страници на вестниците.
Последваха нови разкрития, този път за извънземния произход на телата, принадлежащи на агентите от СТААР. От КИСПП сметнаха, че тази информация е твърде шокираща, за да бъде поднасяна на обществеността и Куин отново бе натоварен с нелеката задача да запази всичко в тайна. Само че този път без да се предизвиква излишен шум, защото журналистите продължаваха да си пъхат носовете навсякъде и единственото място, където все още не им се разрешаваше да влизат, бе Кубът и аутопсионната зала.
Подземната стая, в която се помещаваше Кубът, имаше размери двадесет и четири на тридесет метра и до нея се стигаше през големия хангар, изкопан в склона на Планината на конярите. От тук надолу водеше един-единствен товарен асансьор, което позволяваше да се ограничи потокът от любопитни.
Куин седеше в дъното на стаята, откъдето можеше да следи развитието на всички операции. Точно пред него имаше три реда монитори, пред които седяха служители във военни униформи. На голямата стена бе монтиран екран с размери шест на три метра, върху който можеше да бъде изведена всяка информация, предавана до компютрите в залата.
Точно зад Куин една врата водеше към коридор, от който се влизаше в заседателната зала, личния кабинет на майора, няколко спални помещения и неголяма галерия. Из стаята се носеше тихото бръмчене на машините, придружено от свистенето на въздуха, нагнетяван от грамадни, монтирани в горната част на хангара, вентилатори.
В центъра за управление влезе мъж с дълга черна коса, сплетена отзад на плитка, прекоси пътеката, следван от любопитните погледи на военните и се настани във фотьойла до Куин. Носеше очила без рамки и имаше тънички, черни мустачки.
— Какво ново, Майк?
Майк вдигна ръка и засука левия си мустак.
— Всички твърди дискове, донесени от базата „Скорпион“, са били изтрити.
— По дяволите! — Куин се облегна назад.
Майк поклати глава.
— Но чакай! Това не значи, че там не е останало нищо.
— Не те разбирам — рече Куин.
— Искам да кажа, че когато изтриеш един компютърен твърд диск, това не означава, че си заличил цялата информация. Винаги остава по нещичко. Като сянка от предмет, който вече е отместен.
Куин се наклони напред обнадежден.
— И какво откри?
— Засега нищо определено — призна Майк. — Работя върху него, но става бавно. Все едно да редиш китайска мозайка, след като си изгубил повечето от парченцата.
— И все пак?
— Мисля, че там се е съдържала информация за служителите на СТААР. Освен това намерих някои любопитни неща относно съобщенията, които са си разменяли аирлианските компютри.
— Друго?
Майк сбърчи вежди.
— Ами… трудно е да се каже, но ми се струва, че тези типове… — той спря и погледна въпросително Куин.
— СТААР — допълни майорът.
— Да де, от СТААР, изглежда са се опитвали да дешифрират нещо. Дори имам чувството, че са се занимавали със същото, което правя сега аз — възстановявали са изтрита информация.
— От какъв източник?
— Не зная. Едва ли е нещо, което се е намирало в базата в Антарктида.
— Добре тогава, кога ще разполагаш с по-точна информация?
Майк сви рамене.
— След няколко дни. Или седмици. Може би никога. Кой би могъл да знае?
— Друго?
— Ах, да — някои дреболии. Първо, търсили са по ключова дума.
— И коя е тя?
— „Ковчег“.
— „Ковчег“? — повтори Куин. — Какъв е тоя „ковчег“?
— Понятие нямам.
— Друго?
— Имаше един файл, изтеглен от историческа база данни. Нещо като студия.
— Върху какво?
— Върху „Мисията“. Членувано и с главна буква.
— Само това?
— Е, не забравяй, че не разполагах с цял век.
Куин му посочи вратата.
— Връщай се на работа.
— Как, по дяволите, ще се измъкнем?
Мъжът, който бе задал този въпрос, бе вкопчил ръка в стоманения кабел, окачен по протежение на товарния отсек. Краката му се полюшваха всеки път, когато нисколетящият самолет се издигаше или спускаше, следвайки очертанията на местността. Подобно на останалите тридесет души на борда, беше облечен с маскировъчна униформа без каквито и да било отличителни знаци. Казваше се Круто и бе прекарал по-голямата част от живота си във френския чуждестранен легион.
Елек вдигна поглед от сателитните снимки, които изучаваше внимателно, без да сваля масивните си слънчеви очила.
— Не се безпокой за това. Аз ще имам грижата.
— На глупак ли ти приличам? — попита Круто. — Не вярвам на никого, когато въпросът опре до спасяването на собствената ми кожа. Говори се, че в Китай положението било страшно напечено.
Круто погледна към останалите наемници, седнали наблизо. Повечето кимнаха в знак, че са съгласни с него. Заплащането беше добро, това би потвърдил всеки от тях — петдесет хиляди долара си бяха петдесет хиляди долара — но какъв е смисълът да ги имаш, когато си мъртъв?
Самолетът току-що бе напуснал афганистанското въздушно пространство и летеше към Китай. Круто
