— Тогава, разкажи ми за Дълси.
— Вече съм го разказвал. Други командваха и Дълси.
— Да, нацистите от операция „Кламер“ — кимна Търкот. — Но с какво точно се занимаваха там? И какво е имало на най-долното ниво, където държаха стража?
— Нямам представа. Никога…
— Какво имаше там! — извика внезапно Търкот. — Знаеш! Казвай!
— Разправяха, че правели разни опити… Момчетата от „Найтскейп“ им доставяха образци.
— Не съвсем. Хората от „Найтскейп“ отвличаха разни нещастници, на които им промиваха мозъците на горния етаж. Там, където открихме Джони Симънс.
— Така е — там лежаха отвлечените. А после ги пускаха обратно, натъпкани с дезинформация. Но питал ли си се каква е била съдбата на онези отвлечени, които въобще не се завръщаха? На всички тези безследно изчезнали?
— Отивали са на най-долния етаж, нали?
— Някои от тях — кимна фон Сеект. — Изследователите от „Кламер“ бяха безскрупулни в методите си. Разполагаха с богат опит от лагерите. Дори в страни като вашата, които се хвалят със своята демокрация, стават подобни неща.
Търкот реши да не обръща внимание на политическите забележки на фон Сеект.
— Та какво ставаше на най-долното ниво? Видях там прозрачни цилиндри с тела — същите, като онези в базата „Скорпион“. Зная, че по такъв начин СТААР е „отглеждал“ своите агенти, смесвайки човешки и аирлиански гени. И в Дълси ли работеха над това? Или беше нещо друго? Експерименти за бъдеща биологична война?
— Не зная — фон Сеект извърна глава.
— Кажи тогава за генерал Хемщад!
— Имаше студени очи — промърмори фон Сеект. — Студени и мъртвешки.
— И той ли се занимаваше с биологични изследвания?
Фон Сеект не отговори.
— Черната смърт — изръмжа Яков.
Фон Сеект извърна глава към екрана.
— Кой сте вие?
— Черната смърт — повтори натъртено Яков. — Да си чувал за нея?
— Слухове… — прошепна фон Сеект.
— Слухове за Черната смърт?
— Да, че била някакъв вид оръжие.
— „Мисията“! — изстреля неочаквано Яков.
Търкот забеляза, че този път имаше жива реакция. Фон Сеект ги гледаше напрегнато.
— Разкажи ми за „Мисията“ — произнесе бавно Търкот.
— Не разбирам за какво…
— Стига лъжи! — извика Яков. — Знаеш! Там е Хемщад, нали?
Фон Сеект кимна изморено.
— Когато научих, че е напуснал Дълси, помислих си, че нещо не е наред. Беше около месец преди генерал Гулик да бъде завладян от желанието да стартира кораба-майка. Дори се зачудих, дали между двете събития няма някаква връзка. Боях се да не би Хемщад да поиска да му предоставят скакалците. За да разпръсне заразата, над която е работил в биолабораторията.
Търкот се ококори в екрана. Главата на фон Сеект се люшна назад и падна на възглавницата.
Търкот прекъсна връзката и се замисли. Имаше още толкова много неизяснени неща. Ако в „Меджик-12“ наистина е имало тайни агенти от Водачите — или СТААР — този факт можеше да хвърли нова светлина върху много от събитията, а също и да обясни унищожаването на биолабораторията в Дълси от „изтребителите фу“. Може би целта на „фу“-тата не е бил само стража-компютър, а и онова, върху което бе работил Хемщад? Но нали „изтребителите фу“ бяха под контрола на другия страж. Тогава — какво? Искали са да прикрият следата? Да защитят „Мисията“? Колкото повече узнаваше, толкова по-малко разбираше.
10.
Пътникът крачеше по прашния път — самотна фигура в една негостоприемна земя. Беше висок, върлинест, загърнат в сиво наметало, захабено и разпарцаливено. Лицето му бе скрито в сянката на качулката, но извивката на талията и гърдите сочеха, че под дрехата се крие жена. Вървеше леко, въпреки обемистата раница, която бе метнала на гърба си.
„Път“ бе гръмко название за онова, което жената следваше вече петдесет километра на югоизток, веднага след като излезе от Найроби, столицата на Кения. От време на време пред нея се изпречваха гъсти храсталаци, та се налагаше да използва мачетето си, за да ги разчиства. Ала нищо не можеше да я спре, дори мракът на нощта, и тя продължаваше да върви, като почиваше не повече от няколко часа на денонощие. Не би имала нищо против, ако съществуваше и друг, по-модерен и бърз начин за придвижване, но такъв просто нямаше, не и по тези места. Пътеката бе стара като света и нито едно превозно средство не можеше да се движи безпрепятствено по нея.
Всъщност, пътеката следваше Голямата цепнатина — грамадна пукнатина върху повърхността на планетата, която започваше от Южна Турция, минаваше между Израел и Йордания по дъното на Мъртво море — най-ниската точка на планетата — след това оформяше коритото на Червено море, достигаше Аденския залив и там се разделяше на две части. Едната извиваше към Индийския океан, другата навлизаше във вътрешността на Африка — там, накъдето сега вървеше и жената.
Тя знаеше, че вдясно от нея Голямата цепнатина се спуска по дъното на езерото Виктория — второ по- големина в света сред сладководните басейни. Цепнатината продължаваше още четиристотин километра в същата посока, пресичайки територията на Танзания, за да се изгуби някъде в Мозамбик. В сравнение с нея Калифорнийският разлом бе като прокопано от дете каналче, като драскотина върху лицето на Земята.
Местността, през която преминаваше, ставаше все по-пресечена. Навлизаше в долина с високи, стръмни склонове, из която се виеше река. Пътеката следваше коритото на реката. Изгряло преди час, слънцето бързо напичаше чернеещата почва и температурата се покачваше с всяка минута. Жената нямаше нищо против жегата, след като доскоро се бе спотайвала в хладно и неприветливо помещение, дълбоко под ледената кора на Антарктида. Беше известна само като Лексина за онези, с които бе работила там. След като се евакуираха от базата „Скорпион“, малката група от нейни подчинени се раздели — всеки, следвайки задачата и назначението, което тя му бе поставила.
Лексина спря на един от завоите, оглеждайки терена пред себе си внезапно забеляза странна аномалия в храсталаците близо до пътеката. Тя извади мачетето и разчисти шубрака. Постепенно пред очите й се появи обветрен каменен обелиск, с височина пет метра. Основата му беше обрасла с тръстики, а нагоре по него се виеха лиани.
Издължени, бледи пръсти се плъзнаха по захабената му повърхност. Беше третият подобен обелиск, покрай който минаваше през последните два дни. Обелискът представляваше пътепоказател, останал от древната империя на Аксум9. Горната половина на камъка бе изписана на ге-ез, официалния аксумски език. Лексина можеше да го чете, в действителност той не беше мъртъв език, тъй като все още се използваше от свещениците в етиопската църква.
Според историците Аксумската империя се смяташе за една от най-древните на света, основана в първото или второто столетие преди Христа. Империята се простирала на териториите на днешни Етиопия и Кения, имала търговски контакти с Гърция и Рим, но същевременно поддържала връзки с далечна Индия и дори с Китай.
Лексина си даваше сметка, че в днешни времена малцина знаят за съществуването на империята. Първо, защото се е намирала в Африка, след това — заради факта, че населението й е било чернокожо, а световната история продължаваше да се пише от Белия човек. Но в апогея на своето развитие Аксум се е равнявала по могъщество с останалите държави, с които търгувала — Рим, Китай, Индия. Подобно на много други народи, аксумците също избрали за свой главен бог Бога на Слънцето. Дори след като по тези места
