Зона 51: Мисията

Ло Фа клекна. Хората му бяха заели позиции из близката гора. Намираха се само на пет километра от гробницата и бяха изминали пътя до тук без нито миг почивка.

— Дойдох тук, защото ти настояваше — продължи Ло Фа, като се огледа, за да провери дали някой от хората му не ги подслушва. — Направих го само заради теб. Помниш ли, бяхме заедно във Великия поход.

Че Лу погледна изненадано своя стар другар. От доста години не й бе напомнял за онези времена.

— Но ако продължа нататък, трябва да зная за какво си рискувам главата. Моята и на хората ми. Искам да ми кажеш какво толкова важно има в онази проклета гробница, че американци и руснаци са готови да умрат за него. И защо армията кръжи наоколо като мухи около огън — близо до топлината, но далеч от пламъците? — Той доближи сбръчканото си лице до нейното. — Разкажи ми за Циан Лин.

Че Лу опря гръб на раницата, която бе свалила. Усещаше умората във всяка клетка на остарялото си тяло.

— Така е, стари приятелю, имаш право да знаеш. Ще ти разкрия всичко, което зная, и онова, което предполагам. Но истината се крие вътре — затова трябва да влезем. Циан Лин не е само гробница. — Тя разказа накратко онова, което бе открила вътре при предишното си посещение — за холограмата на пришълеца в централния коридор; за лъча, покосил един от студентите й; за голямата зала, пълна с различни контейнери, в които вероятно имаше аирлиански машини и снаряжение, и за по-малката зала, където беше разположен стражът-компютър.

— Проблемът е, че така и не успяхме да влезем в най-долната галерия — призна тя и му посочи бележника на Нейбингър. — Професор Нейбингър умееше да разчита старите руни. Той се свърза със стража в Циан Лин и тук, преди да умре, е написал част от онова, което узна от него. Според професора… — гласът на старицата затрепери от вълнение — в най-долната галерия има аирлианци. Пришълци. Там е и техният водач — Артад. Чакат някой да ги събуди.

— Е, и?

— Какво „е, и“? Не разбираш ли? Наистина?

— Шшшт — Ло Фа опря пръст на устните й. — Послушай ме, стара приятелко. Защо толкова даваш зор да слезеш долу? За какво са ти дотрябвали онези същества? Аз не съм невежа. Зная, че други подобни е имало на Марс — той посочи с пръст небето. — Сетне литнаха насам, за да унищожат планетата ни. А сега кръжат в мъртвите си кораби около земята.

Че Лу се усмихна.

— Защото пришълците долу са всъщност тези, които някога са ни спасили. И може би, които ще ни спасят отново. Пък и не само пришълци има долу. Според онова, което е успял да разчете Нейбингър, вътре се крие енергия, равна на тази на слънцето. Грамадна енергия, приятелю. Не искаш ли нашият народ да притежава подобна мощ? Може би с нейна помощ отново ще върнем някогашното величие на Китай! Ще възвърнем славата на Поднебесното царство, каквото е било в дните, когато Артад ни е помагал!

Шестметровата пирамида, в която се помещаваше стражът-компютър под Рано Као, сега бе сърцевина на причудлива структура, от която тялото на Кели Рейнолдс бе само една част. От страните й се пресягаха метални ръце, конструирани от различни части на машини, оставени тук от учените от КИСПП.

Из пещерата кръстосваха микророботи. Цяла колона от тях се бе проточила през тунела към повърхността, прокопан от хората. Изнасяха навън малки каменни късчета и се връщаха натоварени с други неща, които вземаха от повърхността — като армия от мравки, завръщащи се от победна война. Намереното струпваха пред редицата микророботи край стената, които използваха суровия материал, за да строят нови части от по-сложни и по-усъвършенствани роботи, компютри и енергийни клетки.

Самите микророботи също бяха няколко вида. Носачите, дълги приблизително седем сантиметра, притежаваха шест метални крака и две ръце, които можеха да се протягат и захващат, да се извъртат и да вдигат товара върху тялото. Конструкторите, с дължина петнадесет сантиметра, имаха четири ръце и четири крака. Всяка от ръцете бе различна от останалите, в зависимост от функцията, за която бе предназначена.

Друг вид микророботи влизаха и излизаха от малка дупка в една от стените — това бяха копачите, с осем равномерно разположени крака около тяло с дължина двадесет и ширина пет сантиметра. В предната част на всеки от тях имаше по една миниатюрна землекопна машина върху къса поставка. На излизане от дупката всеки от копачите носеше малко късче скала. Стоварваха го пред носачите, които го поемаха и изнасяха на повърхността.

Тунелът вече достигаше сто и двадесет метра дължина, но до целта — плазмения пояс — имаше още около три километра надолу. Стражът се нуждаеше от допълнителна енергия, защото това бе само началото, а генераторите на КИСПП вече бяха изчерпали запасите си. Термоядреният реактор, оставен от Аспасия, също съдържаше минимални количества енергия и се нуждаеше от презареждане.

Някои от компютрите на хората вече бяха асимилирани от по-сложните аирлиански структури. Тук там проблясваха монитори, сменяйки образите с бързина, която човешко око не можеше да проследи — извънземният страж обогатяваше познанията си за човешкия свят с помощта на ИНТЕРЛИНК и Интернет. Дори вече прилагаше на практика част от добитите по този начин знания.

Освен това стражът поддържаше постоянна връзка с Марс, където се намираше другият компютър на пришълците.

Една метална сонда се подаде от основата на златистата пирамида. Изви се бавно нагоре и доближи Кели. Спря на сантиметри от средата на гръбначния й стълб и от предния й край се подаде тъничка игла. Тя проби кожата и проникна във вътрешността на гръбначния мозък. Обгърната в златистото сияние, Кели Рейнолдс потрепна като човек, който сънува кошмар. Иглата бавно се прибра в сондата, която на свой ред се сгъна обратно във вътрешността на стража.

Кели потрепери още няколко пъти, след това тялото й се успокои и отново се сля със стража.

Търкот знаеше, че Дънкан уговаря по сателитното радио да им пратят подкрепления. Той обаче беше намислил нещо друго.

Когато влезе в кабината на Яков, руснакът се беше проснал изнурено на койката. На масичката до него имаше бутилка с безцветна течност.

— Приятелю! — посрещна го Яков. — Да пием за загиналите другари!

Търкот пое чашата, опря я в устните си и отпи. Огнената течност изгори небцето му.

— Откъде взехте това? — попита той, когато си възвърна способността да говори.

— О, аз съм човек с разностранни способности — похвали се Яков. — Дори и във вашата флота забраните не се спазват толкова стриктно.

Търкот седна на едно от столчетата.

— Твърдите, че тази група — „Мисията“, Водачите — се навъртали наоколо от доста време.

— От доста време — кимна бавно Яков.

— И че не само ни наблюдават, но и се намесват в хода на човешката история.

— Така изглежда.

— Казахте също, че нацистите били свързани с „Мисията“.

— Да.

— Познавам един човек, който може да знае нещо повече за „Мисията“. Бил е в Дълси и е работил с Хемщад.

Яков си наля нова чаша. Подаде бутилката и на Търкот, но американецът отказа.

— Зная кой. Доктор фон Сеект е още жив, нали?

— Има ли нещо, което да не знаете?

— Уф… страшно много неща. Тази мисъл ме буди всяка нощ и не ми дава мира.

— Помолих майор Куин да ни организира видеосреща с фон Сеект в болничната стая.

Яков се надигна изморено.

— Добре, да видим какво ще каже закоравелият нацист.

Куин вече ги очакваше в заличката.

— Всичко е готово — докладва той. — Досега проверявахме дали е сигурна връзката.

Търкот и Яков се настаниха пред малкия компютър. Монтираната отгоре миниатюрна камера сочеше