свързана с научните разработки на германците по време на войната. Какво следва после? Нацистките учени се озовават в Дълси и работата продължава. В наши дни „Земя без граници“ изстрелва свои спътници и никой не може да й попречи. Какъв по-добър начин да се разпространи една зараза, питам ви аз?
— Но защо Водачите ще искат да го сторят? — зачуди се Дънкан.
Яков се засмя горчиво.
— Защо ли? Вече ви казах, не зная каква е крайната им цел, може би отмъщение? Вие унищожихте флота на Аспасия, но те все още смятат, че ще спечелят хилядолетната война. Поставете се на мястото на марсианския страж — трябва да се открие бърз начин за ответен удар срещу врага и какво по-добро от някое изпитано през вековете средство?
— Единственият начин да узнаем истината — надигна се решително Дънкан, — е да отидем на място и да разберем какво е станало. — Тя посочи сателитната снимка. — Да проверим какво е погубило тези хора… И да открием „Мисията“.
— Трябва да има по-бърз начин — рече Коридан.
Гергор си свали раницата и я постави на снега.
— Знаеш, че няма. Стигнем ли веднъж южния бряг, ще можем да се придвижим по-бързо.
Местността, в която се намираха, се отличаваше с една-единствена черта, която Коридан доскоро не смяташе за възможна — тя бе далеч по-неприветлива и безлюдна отколкото полигона, заобикалящ Четвърти отдел в северния край на острова. Каквато и растителност да е имало някога тук, отдавна бе унищожена от ядрените изпитания. Вече четиридесет и пет километра вървяха без да спират, въпреки силно пресечения планински терен, но за щастие Гергор познаваше добре пътя.
— Какво е нивото на радиацията по тези места? — попита Коридан, облегнат на обемистата раница.
Гергор се засмя.
— Не е нужно да се безпокоиш. Вярно, че имаше мораториум, но руснаците не си даваха много зор да го спазват. Военните успяха да прокарат още няколко изпитания, докато руското правителство твърдеше, че сътресенията били причинявани от земни трусове. Мисля, че през 1997 г. е бил последният взрив.
— Значи наистина е бил взрив, а не трус, така ли?
— Ами, да — лично видях гъбата.
— Та не ми каза за радиацията — върна Коридан разговора към неговото начало.
— Височка е. Освен тестовете, вече близо десет години „Минатом“, руската атомна агенция, складира на острова останките от ядреното си гориво. Това място е истинско екологично бедствие. Но какво можеш да очакваш? Хората не са много по-добри от животните.
— Просто не искам да си отида заради нечия глупост — заяви мрачно Коридан.
— Мислиш, че имаш право да живееш? Не, приятелю, твоето тяло, животът ти, принадлежат на Онези, които чакат. Също както и моето. Така че ще вършим каквото ни наредят.
— Не чакахме заповеди, когато унищожихме Четвърти отдел — отбеляза Коридан.
— Е, тогава не беше необходимо — отвърна загадъчно Гергор.
Коридан изсумтя.
— Не открихме каквото ни е нужно. За да прикрием неуспеха си, взривихме всичко.
— Поне знаем още едно място, където можем да търсим. А и се сдобихме с нещо доста ценно.
Той бръкна в раницата си и извади черна лъскава сфера с диаметър тридесетина сантиметра. Повърхността й бе покрита с едва забележими шестоъгълни фигури. Гергор си свали ръкавиците, без да обръща внимание на хапещия студ. Той завъртя сферата, прочете изрисуваните руни и накрая я натисна леко отгоре. Яркочервено сияние опари отвътре кълбото, осветявайки шестоъгълниците и староруническите надписи. Отдолу се появиха три отвора, през които щръкнаха къси крачета.
— Какво правиш? — подскочи уплашено Коридан.
— Глупаво ще е да я мъкнем толкова дълго, боя да знаем дали работи — рече Гергор. Той постави сферата върху раницата си и зачете един след друг знаците. Избра един и опря в него пръст. Разнесе се тихо бръмчене. Около центъра на сферата имаше осем шестоъгълника. Един от тях се озари в червено, сетне почерня. После следващият и следващият.
Едва четвъртият остана да премигва с червена светлина. Гергор и Коридан се спогледаха. Петият, шестият и седмият потъмняха, но осмият придоби оранжев цвят.
Коридан се пресегна и докосна червения шестоъгълник.
— Възможно ли е?
— Знаеш какво означава това.
Гергор изключи сферата и побърза да я прибере.
— Смятах, че всички са били разрушени.
— Ето че си сгрешил.
— КИСПП изстрелва американската совалка, за да…
— Зная какво са намислили в КИСПП — прекъсна го Гергор.
— Трябва да съобщим на Лексина. Важно е и тя да го знае!
Гергор вече бе метнал раницата на гърба си.
— Така е, но от тук не можем да се свържем. Ще й съобщим, когато стигнем машината.
— Защо си я оставил толкова далеч?
— Предпазливостта над всичко — отвърна кратко Гергор.
Той се обърна и без да провери дали другият го следва, продължи по пътя си.
Руиз погледна ръката си. Кожата му бе грапава от многобройни черни мехури. Болеше го главата, устата и гърлото му бяха пресъхнали, макар че току-що бе погълнал цяла кана вода.
Дъските на палубата проскърцаха. Той вдигна глава и видя, че Харисън се е надвесил над пластмасовите контейнери.
— Сеньор! — изстена Руиз.
Харисън се изправи бавно и го погледна. Кожата на лицето му бе покрита със същите черни мехурчета. Американецът държеше в ръцете си някаква кутия. Отнесе я на мостика и я постави върху парапета.
— Руиз — кимна му той.
— Пипнахме го, нали? Онова, което е уморило туземците?
Харисън кимна.
— Знаехте ли?
— Предполагах го. Но не очаквах да стане толкова бързо.
— Не сте търсили никакви аймарци — произнесе на пресекулки Руиз. — Точно селото ви е трябвало. Ей това… — той вдигна ръцете си.
Харисън помисли малко и кимна.
— Така е.
— Кой сте вие? Не сте университетски професор.
— Аз съм Наблюдател — произнесе Харисън.
Тялото на Руиз ненадейно бе обхванато от спазми. Той се преви и повърна през борда. Когато отново се изправи, Харисън бе извадил видеокамера и бе насочил обектива към него. Тъкмо нагласяваше фокуса.
— Какво правите?
— Трябва да покажем на другите заплахата.
9.
На дневна светлина патрулът приличаше на вампирско сборище. Повечето от войниците бяха опръскани до горе със засъхнала кръв и кал. Въпреки нощния мрак бяха изминали значително разстояние, следвайки прохода отвъд мястото на засадата. Потокът в средата на клисурата постепенно се бе разширил и сега вече наподобяваше по-скоро бързоструйна река.
От влажната почва се вдигаха гъсти облаци нара и се сливаха с надвисналите листа на дърветата, които се събираха отгоре, оформяйки мрачен тунел.
