По устните на Кинсейд заигра усмивка.
— Не съвсем. Двамата с майор Куин се поровихме малко. Не зная дали е известно на нашия руски приятел, но това не е първият спътник, изстрелян от „Земя без граници“. Имало е още два преди това. Освен това, на Коро се подготвят нови четири старта — на спътници на същата компания.
— С какво предназначение? — попита Дънкан.
— Още не знаем — рече Кинсейд. — В началото подозирахме, че ще опитат скачване с кораба-майка, но нито един от спътниците не е правил опит да се доближи до там.
— Какво представлява „Земя без граници“ — попита Търкот. — И откъде са узнали за рубинената сфера?
— Добри въпроси — рече Куин. — Но има един още по-интересен. Каква е връзката на „Земя без граници“ с биолабораториите в Дълси.
— Какво? — подскочи Търкот.
— Друг филиал на „Земя без граници“ е работел по договор с Министерството на отбраната при изграждането на изследователската база и след това се е занимавал с обслужване и снабдяване на лабораториите — обясни Куин. — Никой не знаеше за този договор, защото е секретен.
— Но… какво става, по дяволите? — поклати замаяно глава Търкот.
— Може би това ще ни разясни нашият руски приятел — предположи Дънкан.
Четири чифта очи се извърнаха към едрия мъж, изправен в средата на стаята.
Яков протегна ръка и вдигна пълната кана с вода. Наля си една чаша и я изпи до дъно. Лицето му се изкриви в мъчителна гримаса.
— Ние знаехме, че „Земя без граници“ е свързана с „Тера Лел“ — компанията, която държеше рубинената сфера в Голямата цепнатина. Полковник Костанов сигурно ви е казал, че дълго време държахме това място в Етиопия под наблюдение. Четвърти отдел дори изпрати специална група, за да проникне вътре, но тя беше разбита. Бяхме информирани и за спътниците, които компанията подготвяше за изстрелване на остров Коро. По този повод се обърнах с молба към нашата система за сателитно проследяване да ги държи под око, но малко след това открих, че съм следен. Бяха разпитвали кой съм и защо толкова се интересувам от сателитното проследяване. Това ме накара да предупредя началника си и доведе до всички последващи събития. Електронното писмо и прочее.
— Ариане забъркана ли е в това? — попита Търкот.
— Да е „забъркана“? — повтори Яков. — О, не мисля. Тук играят големи пари. Имате ли представа колко е платила „Земя без граници“ за тези четири спътника? Над деветстотин милиона долара. Очите на хората лесно се затварят с подобни суми. Не, нямам никакви доказателства, че Европейският космически консорциум играе заедно със „Земя без граници“. Те са навсякъде.
— Кои
Яков не му отвърна и се обърна към Кинсейд.
— След като сте разполагали с достатъчно време, за да се поровите насам-натам, може би сте открили нещо интересно?
— Открих. Първо, поисках да направят щателно сателитно проучване на района, в който бе паднал споменатият спътник. В началото не намерихме нищо заслужаващо внимание. Но после… всъщност, погледнете това — той им посочи цветните изображения на масата.
— Какво представляват?
— Това са термални изображения на района, където е паднал спътникът на „Земя без граници“.
— И? — попита Търкот, докато разглеждаше сините и зелените ивици.
— Долният десен квадрант — поясни Кинсейд. — Следващата снимка е уголемено изображение на този участък.
Две от зоните на снимката бяха очертани с жълти кръгове. Едната беше изпълнена със сини точки, а в другата те бяха червени.
— Това са две села — продължаваше с обясненията Кинсейд. — Сините точки са трупове. Наскоро измрели, но вече студени.
— Божичко! — възкликна Дънкан. — Трябва да са стотина!
— Не разбирам — сбърчи чело Търкот. — Свързани ли са по някакъв начин с падналия спътник?
— Така ми се струва — кимна Кинсейд.
— И как по-точно?
— Виж, това не зная. Не ми прилича на съвпадение. Още по-странна е картината с второто селце, където са червените точки. Те пък показват телесна температура над 39 градуса.
— Какво, да не би всички в селото да са с треска? — учуди се Търкот.
— Нещо от този род — потвърди Кинсейд. — Ако не бях получил предупреждението от Яков, никой нямаше да обърне внимание на това, което става там.
— Но ние не знаем какво става — вдигна рамене Търкот.
— Още не — съгласи се Кинсейд.
— Според вас, какво виждаме тук? — обърна се Дънкан към Яков.
— Ами, края на света — засмя се мрачно руснакът. — За да бъда по-точен — смъртта на всички човешки същества на планетата, които не са марионетки на аирлианците.
Търкот се озърна. Дънкан го гледаше въпросително, сякаш го питаше дали да повярват на Яков.
— Някой от вас да е чувал нещо за „Мисията“? — попита ги руснакът.
Не последва отговор и той продължи.
— А да сте чували за Водачите?
Отново мълчание.
— Хора като тези от вашия „Меджик-12“ — ето кого наричаме Водачите.
— Какво искате да кажете? — попита Търкот.
Яков вдигна пръст и се чукна по слепоочието.
— Умовете им са повредени от стража-компютър. Вече знаете за СТААР. Бил е основан от вашето правителство по същото време, когато се е появил на бял свят и „Меджик-12“, но със задача да ни подготви за истинската среща с пришълците. Но СТААР бе само прикритие за друга организация, която вече е съществувала. Водачите бяха аспасиевата версия на СТААР. Не идентична, но и те също работеха за пришълците. Мога да ви разкрия само малкото, което зная, и това, което предполагам — а то е още по- малко. „Мисията“ не е място, а организация. Тя се мести. Тя е щабът на Водачите. Не зная нито какво точно цели, нито къде се намира в момента. Предполагахме, че е някъде в Южна Америка. Сега вече съм почти сигурен, че е в района, в който падна спътникът. Според мен „Мисията“ е съществувала от много време. Тя е първоизточникът на онова, което е излязло от спътника и е убило всички тези хора.
— И какво ги е убило? — попита Търкот.
— Черната смърт.
8.
Водачът Паркър седеше сам в мрака, загледан в екрана на своя лаптоп. По челото му се търкулна капчица пот, увисна за миг и тупна на пода.
На вратата на стаята се почука. Той се завъртя рязко със стола и потрепна от острата болка. Затвори очи, въздъхна и произнесе ясно:
— Влизай.
Млада жена пристъпи внимателно в сумрачната стая, озарена от чифт свещи и бледото сияние на екрана.
— Водачо Паркър?
— Да, мое дете — гласът на Паркър бе нисък и успокояващ.
— Аз… — жената пристъпи напред.
— По-смело — подкани я Паркър. — Говори спокойно.
— Аз искам да вярвам.
— Зная, че искаш.
— Аирлианците… — поде тя, но замлъкна.
