костюм.
Норуард се обърна към втората маса, където беше поставена друга маймуна. Бяха я извадили от камерата още предната вечер. Взе скалпел и го подаде на Лейния.
— Добре дошла в Четвърто ниво. Вашият първи пациент, докторе.
Не виждаше лицето й, скрито от маската.
— Благодаря ви, докторе.
Тя опря острието на скалпела в долния край на гръдния кош и направи първия разрез. Кухината отдолу беше изпълнена с кръв.
Норуард продължи да я наблюдава как работи, като следеше дали отбелязва всички аномалии, макар че повечето от тях бяха почти очевадни. От бъбреците нямаше и следа. Черният дроб имаше жълтеникаво оцветяване и част от него се беше стопила.
Той вземаше образци от всички органи и ги поставяше върху предметни стъкла. Помогна й само когато трябваше да отворят гръдния кош с големите щипци. Тъкмо се бяха надвесили над тялото, когато в залата отекна сух, пращящ звук. Лейния замръзна и погледна уплашено Норуард, сякаш го питаше за причината.
— Високоговорителите — той кимна към стената. На лицето й се изписа облекчение. Поне не беше нещо неочаквано.
Говорителят изпращя отново и този път вътре отекна познат женски глас, който принадлежеше на завеждащия института, полковник Кармен.
— Стив, имаме новини от Южна Америка.
„Ах, новини значи“ — помисли си Норуард и пулсът му се учести.
— Искам да погледнеш едно нещо — продължи Кармен. — Колкото се може по-скоро.
Норуард кимна, обърна се и се отправи към входа на шлюзовата камера, като пътем разкачваше въздухоподаването. Когато пристъпи вътре, той се завъртя, затвори вратата и изхлузи тежките ботуши. Прекрачи следващия праг, дръпна един шнур и костюмът се смъкна на пода. Зачака нетърпеливо, докато бликналата от душа вода отмери определеното й време. Нямаше никакъв начин да прекъсне програмата, особено като се имаше предвид какво може да е полепнало по костюма.
„Новини“. Думата отекна отново в съзнанието му. Току-що бе напуснал една от най-опасните биологични лаборатории в целия свят. В Щатите имаше само още една такава — в Центъра за контрол на заразните болести. „Новините“ за него можеха да означават само, че някой вече е умрял при неизяснени обстоятелства и че още много други хора могат да загинат, ако не бъдат приложени навреме драстични мерки.
Душът най-сетне спря. Норуард се прехвърли в съблекалнята и си облече костюма. Все още пъхаше зелената риза в панталоните си, докато тичаше към асансьора.
Вратата се плъзна встрани и той натисна копчето за приземния етаж. Полковник Кармен вече го очакваше там облечена в неизменните операционни панталони и зелена хирургична риза.
— Насам — махна му тя и посочи вратата на кабинета си. Вътре ги очакваха четирима души — всичките експерти в различните направения на биологичната война.
— Разгледай това — тя му подаде сателитна снимка, изпратена от Зона 51. — Тази е от днес по обед, но имаме и една от вчера.
— Майчице! — промърмори Норуард, докато разглеждаше сините точици в едното селце и червените в съседното. Вече знаеше на какво съответстват. На втората снимка районът на поражение беше разширен.
— И ние казахме същото — кимна сухо полковник Кармен.
Норуард огледа присъстващите и спря погледа си на един от тях.
— Джо, ти какво смяташ?
— Това е в Южна Америка, значи не е „Ебола“ — отговори другият. Беше облечен в износени джинси и памучна фланела. Изглеждаше към тридесет и пет годишен, но Норуард знаеше, че е едва на двадесет и осем. Просто Джо Кениън бе живял труден живот. Беше волнонаемен в системата на Военния институт, но вътре го наричаха просто „вирусния каубой“. От онези, които обикаляха света в търсене на вируси-убийци, укротяваха ги и ги донасяха тук, в Четвърто ниво, за да ги надвият.
С други думи, Кениън бе скритият гений на Четвърто ниво. Притежаваше научна степен по епидемиология и шестгодишен непрекъснат стаж.
— Няма никакъв начин да разберем какво става там, ако не посетим мястото.
— Какво представлява районът? — попита Норуард.
— Малки селца, разпръснати сред джунглата — обясни полковник Кармен. — Живеят от коката, която продават на наркотърговци.
Норуард опря двете снимки една до друга.
— Това нещо се движи доста бързо. Как според вас се предава?
— Ще узнаем, като идем там — отвърна Кениън.
— Кой поръчва проучването? — попита Норуард.
Полковник Кармен седна зад бюрото си и затропа нервно с пръсти.
— Това е проблемът. Още нямаме официална поръчка. Информацията пристигна по втора линия. Но вече са пратили една „летяща чиния“, която да вземе наша група и да изследва нещата на място.
— „Летяща чиния“? — намръщи се Норуард. — Това пък какво е…
— Колкото по-малко въпроси ми задавате, толкова по-рядко ще чувате отговора „не знам“ — заяви Кармен и посочи снимките. — Да се заемем с непосредствената задача. Един Бог знае какво е това, но се разпространява бързо. Бъдете готови за потегляне след тридесет минути.
— Това е мястото — потвърди Фолкнър.
Толанд огледа граничния район. Останалите наемници се бяха притаили далеч назад, в ниското. Виждаше се само неравен черен път, нито следа от граничен пост, нищо, което да обозначава по някакъв начин, че тук се срещат Бразилия и Боливия.
— Засега ще поддържаме наблюдението — рече Толанд. — Не бих се изненадал, ако онези от „Мисията“ са ни скроили някоя клопка.
Фолкнър го погледна учудено.
— Какво по-точно представлява тази „Мисия“?
Макар двамата да работеха от известно време за споменатата организация, нямаха представа за предназначението й, тъй като връзката с тях се установяваше от посредници.
— Чувал съм, че са германци — промърмори неуверено Толанд. — Нацисти. От бившите, дето се крият из джунглите от години.
— Не ми харесва да работя за нацисти.
— Но искаш парите им, нали? — засмя се Толанд. — След като приключим тази задача, ще можем да се оттеглим в заслужен отдих. Да си поживеем в разкош.
Мълчанието на Фолкнър бе достатъчно красноречив отговор. Той се огледа назад, където се спотайваха останалите.
— Някои от хората ни са болни. Джъстин е най-зле. От снощи повръща кръв.
Толанд помисли върху този проблем.
— Е, добре. Промених намеренията си. По-добре ще е, ако продължим в намален състав. Избери най- здравите и се отърви от болните. Четирима ще ни са достатъчни, но гледай да са благонадеждни. Не зная какво ще иска онзи, с когото трябва да се срещнем, но сигурно си заслужава петте милиона долара, които ни обеща „Мисията“. И след като го отведем там, където пожелае, ще държим в ръцете си както него, така и онова, което струва тези пари.
11.
Зона 51 отново кипеше от научна активност — този път под егидата на КИСПП. Изборът бе на самия Комитет, заради наличието на кораба-майка и скакалците, и на майор Куин, настоящия началник на Зоната, не оставаше друго, освен да се примири с новата си роля.
