остана изненадан, че до момента никой не бе направил опит да ги спре, докато Елек не изглеждаше особено загрижен от подобна опасност. Бяха кацнали за кратко на някакво занемарено летище в Туркменистан, бивша съветска република, където презаредиха без много приказки. Круто отдавна се бе уверил, че с пари могат да се купят много неща, но възможностите на Елек наистина надхвърляха всякакво въображение.
— Хубаво де, но как ще се промъкнем покрай китайските постове? — попита един от наемниците. — Казват, че цялата гробница била заобиколена от плътен кордон.
— Много просто — вдигна рамене Елек. — Скачаме право отгоре.
— И ония долу почват да гърмят — поклати глава Круто. — Знаеш ли колко лесно се стреля по човек, увиснал на парашут?
— Никой няма да стреля по нас — Елек вдигна малка стъклена топка. Вътре се поклащаше слабо фосфоресцираща, зеленикава течност. — Ей това нещо ще се погрижи.
— Че какво е то? — попита Круто.
— Нервно-паралитичен газ. Открит от руснаците и изпитан многократно в Афганистан. Действа в продължение на двадесет секунди, след шестдесет се разгражда напълно. Ще пуснем топката точно преди да скочим. Докато стигнем долу, всички ще са издъхнали.
— Божичко — възкликна удивено Круто, — ако посмеем да го използваме, чака ни международен съд!
— Никой не дава пукната пара за онова, което става в Западен Китай — отряза го Елек. — Пък и никой няма да разбере какво е станало.
— Да, бе — захили се Круто. — Без мен — той ококори очи, когато Елек опря топката в носа му.
— С теб или без теб — произнесе бавно Елек. — Млъквай, или ще строша топката в главата ти!
— Блъфираш! — не повярва Круто. — Ще умреш с нас.
— Вече си инжектирах антидот. — Елек подхвърли топката във въздуха и тридесет чифта очи я проследиха напрегнато как пада, докато отново я улови. — Тъй че за мен няма страшно. Виж за останалите… Ужасна смърт, казвам ви. Мозъкът престава да изпраща импулси до тялото… Дробовете спират да работят, после и сърцето. Остава само болката…
Круто преглътна.
— Хубаво, разбрах. Скачам.
Търкот доближи носа на самолетоносача, оставяйки зад себе си палубната суетня. Обърна се и проследи с поглед един Ф-14, който се снижи със скорост повече от триста километра в час и само след секунди вече бе заковал на площадката. Веднага самолетът бе заобиколен от цял куп техници, които с опитни движения го прикачиха за електрокара и изтеглиха встрани, преди да се е приземил следващият.
Времето бе съвсем ясно, хоризонтът бе като черта, разделяща морето от небето. Малка група делфини продължаваше да следва с плясъци кораба. Нямаше представа дали са същите, които бе наблюдавал по- рано.
— Колко ще струва да ми разкриеш мислите си?
Зад него стоеше Лиза Дънкан, облечена с тъмно кожено яке, закопчано догоре. В лявата си ръка държеше малко куфарче. Търкот знаеше, че им предстои съвсем скоро да се разделят — всеки потегляше в различна посока.
— Не съм сигурен, че си заслужават цената.
— Аз пък съм убедена в обратното.
Търкот погледна към морето.
— Не зная. Напоследък всичко се завъртя с такава шеметна скорост, че почти нямам време за мислене. Все се явяват по-важни неща.
— По-важни от мисленето?
— Не в този смисъл. Свикнахме първо да действаме, а после да разсъждаваме. Време е да погледнем няколко хода напред.
— Какво може да има там?
— Не съм съвсем сигурен, че бих искал да зная — отвърна Търкот, надявайки се Лиза да смени темата, но тя замълча.
Най-сетне той пръв наруши мълчанието.
— Понякога се питам защо.
— Защо какво?
— Ами… защо е всичко това. Нали разбираш, твърде дълго се съсредоточавахме върху конкретните обстоятелства — кой, кога, какво — без да търсим ключа.
— Май не те разбирам.
Търкот се мъчеше да открие най-подходящите думи за онова, което не му даваше покой от известно време.
— Помниш ли какво стана в Германия?
— Онази история, в която и ти беше забъркан?
Той кимна.
— Инцидентът в кафенето?
„Твърде деликатен израз за случилото се“ — помисли си Търкот. Точно преди да се запознаят с Лиза Дънкан бе изпратен на служба в едно секретно военно поделение за борба с тероризма в Берлин. През повечето време преследваха контрабандния пренос на оръжие от бившите социалистически страни. Групата бе съставена от американци и германци — все подбрани войници от специалните части на двете страни. Беше им заповядано първо да стрелят, а след това да задават въпроси, особено когато се отнасяше за оръжия, способни да поразяват стотици, дори хиляди невинни жертви.
По време на последната операция, преди да бъде прехвърлен в Зона 51, разузнаването изпрати групата им по дирите на екстремисти от ИРА, опитващи се да сложат ръка върху пратка самонасочващи се ръчнопреносими ракети САМ-7 от оборудването на бившата източногерманска армия.
Предполагаше се, че ще бъдат използвани за свалянето на самолет „Конкорд“ над летище Хийтроу. Оръжията вече пътуваха по предназначение, когато групата на Търкот получи заповед да им пресече пътя.
Бяха организирали засада, но терористите бяха спрели в едно заведение в малкото градче, точно преди мястото, където ги очакваха. Поизгубил търпение, водачът на групата реши да отиде на разузнаване и взе Търкот със себе си.
Въоръжени с автомати със заглушител под дългите си шлифери, двамата влязоха в заведението, представляващо комбинация от бар и ресторант, или на немски
И тогава партньорът на Търкот допусна грешка, издавайки се с прекалена нервност. Един от ирландците ги забеляза и… всичко полетя с краката нагоре. Последва безредна стрелба, в която двамата терористи бяха убити.
Третият се опита да напусне заведението с група цивилни. Немският командос откри огън по цялата група. Наложи се Търкот да му избие оръжието, при което си бе изгорил дланта от нажеженото дуло — и досега имаше белег. Едва по-късно преброиха жертвите. Четирима убити цивилни, включително едно осемгодишно момиченце и бременна жена. Като капак на всичко хората, които ги бяха пратили там, ги наградиха с медали за храброст. Нещо се прекърши в Търкот след този случай и като че ли остави дълбоко в него незаздравяваща рана.
— Майк? — в гласа на Дънкан се долови тревога. — Какво искаше да кажеш за Германия?
— Нищо — отвърна Търкот. Чувстваше се изморен.
— Не е нищо — възрази Дънкан.
Той въздъхна.
— Нещастниците, които застрелях в Германия. Терористите от ИРА. Техните идеи. Мотивите им. Ето за какво си мислех. Бяха уверени в правотата си. Смятаха каузата си за единствено справедлива и бяха готови да платят каквато и да било цена за осъществяването й. Да направят всичко, дори да убиват невинни.
— О, стига — махна с ръка Дънкан. — Как можеш са сравняваш…
— Нали сама поиска да знаеш за какво мисля — прекъсна я той. — Ето че ти казах.
