пипнем същата болест?
— Взели сме защитни костюми — обясни Кениън. — Но да не губим повече време…
— Как се работи с това? — Че Лу посочи странния уред. Не искаше да разпитва Ло Фа за кървавите петна върху пулта.
— Не зная — поклати глава Ло Фа. — Виж, има написани инструкции. Май са на руски.
— На руски ли?
— Ами… носеха го руснаците, дето проникнаха в Циан Лин. Сетне китайците са им видели сметката и са го взели. Аз пък го взех от тях.
Ло Фа повика един от хората си, младеж с интелигентна физиономия.
— Можеш ли да четеш на руски? — попита го той.
Младежът кимна.
— А да боравиш с предавател?
Младежът плъзна пръст по металната табличка с инструкциите и помръдна с устни.
— Ще се справя — обяви накрая той. Извади малка сателитна чиния от брезентовата торба и я монтира върху триножник така, че да сочи нагоре. Включи я с кабел към предавателя, свали телефонната слушалка, прикачена към една от стените на прибора и я подаде на Че Лу.
— Можете да изберете номера.
— И само това? — попита учудено професорката.
— Ами така пише тук — рече младежът.
Че Лу се зае да избира внимателно номера, който й бе дал Търкот.
Лиза Дънкан глътна две таблетки „Ибупрофен“, в напразен опит да овладее пулсиращата болка в главата си. Пътищата им с Търкот отново се разделяха. Докато той, Яков и военните лекари отлитаха за Южна Америка, на нея й предстоеше да се завърне в слънчева Калифорния.
Едва преглътнала хапчетата и сателитният телефон зазвъня. Тя го извади от джоба.
— Дънкан.
Гласът от другата страна бе колеблив, говореше със силен акцент.
— Опитвам се да открия капитан Търкот.
— Кой се обажда?
— Професор Че Лу. Госпожице Дънкан, капитанът ми даде този номер в случай на нещо непредвидено.
Дънкан стисна здраво слушалката.
— Къде се намирате?
— На около пет километра от Циан Лин. У мен е бележникът на професор Нейбингър.
— А Питър?
— Погребахме го. С всички необходими почести.
Дънкан кимна тъжно. Дълбоко в себе си се бе надявала на чудо.
— Благодаря ви.
— Открих в бележника му много важна информация — продължи жената отсреща.
— Тайната на гробницата?
— Да, става въпрос за долната галерия, макар да не се обяснява какво има там. Останах обаче с впечатлението, че са тела на аирлианци. Говори се и за някаква енергия — енергията на слънцето.
— Рубинена сфера?
— О, не съм наясно. Пише, че за да се проникне в долната галерия, е нужен ключ.
— Какъв вид ключ?
— Не е ясно. Голяма част от текста е на старорунически, а аз не го разбирам. Възможно е този ключ да е някъде вътре, например в голямата зала със сандъците. Или се пази от стража. Думата „ключ“, както подчертава в последните си бележки професор Нейбингър, може да означава и код. Или поредица от знаци върху контролното табло.
Дънкан махна с ръка. Както винаги, нищо не беше ясно, когато ставаше дума за аирлианците.
— Можете ли да влезете в гробницата?
— Трудно, но не е невъзможно. Виж, излизането ще е проблем. Затова ще ми е нужна вашата помощ.
— Какво искате да направя?
— А какво
— Не много — отвърна мрачно Дънкан. — Вашата страна се е изолирала напълно от външния свят. Не е изключено втори опит за нелегално проникване на китайска територия да доведе до война.
— На всяка цена трябва да вляза — настояваше Че Лу. — Но затова ще ми е нужна помощ. Тук на моя страна има доста хора, които разчитат на вас.
Дънкан помисли малко, сетне отвърна:
— Ще направя каквото мога, но искам да съм честна с вас. То не е много.
— Благодаря ви, задето сте откровена с мен.
— А вие какво ще правите? — попита Дънкан.
— Дните ми са преброени — отвърна бавно Че Лу. — Искам да разбера какво се крие в гробницата, преди да си отида. Нека хората ми сами решават за себе си.
— Успех — произнесе Дънкан.
— Благодаря ви. Пак ще ви се обадя.
Връзката беше прекъсната и Дънкан се отпусна уморено назад. Болката в главата й бе по-силна от всякога, от таблетките нямаше никаква полза.
Някой почука на вратата на каютата. Човек от екипажа й подаде лист с напечатано съобщение. Двете совалки щяха да излетят по график, точно след осем часа.
Съществуваше ли някаква връзка между старта на совалките и изстрелването на спътниците на „Земя без граници“? Засега не виждаше такава, но не можеше да изключи подобна възможност. Информацията, че „Земя без граници“ е била тясно свързана със строежа и оборудването на биолабораториите в Дълси бе истински шок за нея. Досега обаче не бе успяла да изрови допълнителни сведения по въпроса.
Ами ако наистина на дъното на Циан Лин има втора рубинена сфера? Тя си спомни сферата, която бяха открили в подземната галерия в Етиопия — в миньорското селище на „Тера-Лел“. Оставена там от Артад, за да държи в шах Аспасия и да му попречи да се върне на Земята. Дяволски силна заплаха, наистина. Досущ като доскорошната доктрина за взаимно унищожение, поддържана от САЩ и СССР в годините на студената война. Само дето войната на аирлианците бе продължила хилядолетия.
Спусната в зейналата пропаст на грамадния подземен разлом, рубинената сфера можеше да предизвика верижна реакция в земното ядро, която щеше да доведе до разместване на тектоничните пластове и до пълно разрушение на цялата човешка цивилизация. Сценарий, също толкова страшен, колкото и ядрената зима.
Тя си спомняше и черния каменен обелиск, щръкнал като показалец насред пещерата, с изписаните отгоре китайски и старорунически текстове. Да, Че Лу беше права, сега тя и хората й наистина се нуждаеха от външна помощ.
Дънкан се свърза с няколко доверени хора в Агенцията за национална сигурност и помоли да държат под постоянно наблюдение не само района в Южна Америка, но и този около Циан Лин, и да й пращат периодични доклади, независимо дали съществува промяна в ситуацията. След това се обади във Форт Браг.
Ново почукване на вратата.
— Госпожице Дънкан, самолетът ви чака.
Търкот огледа вътрешността на скакалеца. Двамата лекари бяха свели глави и обсъждаха полугласно нещо.
— Специалисти — произнесе презрително Яков.
— Не можем без тях — рече Търкот.
