Дънкан и обясни небрежно.
— Дребен инцидент по време на тренировките.
— Старши офицер Ериксън е нашият оръжеен специалист.
Ериксън беше нисък и набит.
Осболд продължи нататък.
— Лейтенант Лопес, медик.
Лопес имаше испански черти и лъчезарна усмивка.
— Лейтенант Теръл, инженерен специалист.
Теръл имаше голям, закривен нос, тънки, стиснати устни и плешива глава. Той кимна на Дънкан, но не помръдна.
— Теръл вечно е потънал в мисли — обясни Осболд. — Много е недоволен от онова, което направи вашият приятел капитан Търкот с кораба-майка и щурмовите кораби и заедно със специална група от НАСА е подготвил система от мероприятия, за да ги върне към живот.
— Старши лейтенант Максуел, свързочен специалист.
Максуел също бе нисък, с червендалесто лице.
— И последният член на екипажа, госпожица Копина. Тя е от НАСА, наземен координатор. Няма да лети с нас.
Копина бе към тридесет и пет годишна, солидна на вид, с кафява, късо подстригана коса. По лицето й, вече покрито със ситни бръчици, нямаше никакви следи от грим.
— Госпожица Копина е специалист по всичко — произнесе усмихнато Осболд. — Ако не е тя, горе ще ни бъде доста напечено.
Дънкан завъртя глава и погледна совалката.
— Присъствали ли сте някога на изстрелване? — предугади мислите й Осболд.
Дънкан поклати глава.
— Впечатляваща картина. Вертикалният полет продължава близо шест часа. След това ще осъществим полюсно навлизане.
— Това какво е?
Копина се нае да отговори.
— Маршрутът ни от тук до установената орбита се различава от този в Кейп, тъй като стартовият пуск е ограничен в пределите между 201 и 158 градуса. Това измества орбиталната траектория с 14 градуса на север. Повечето хора мислят, че совалката лети право нагоре, но това не отговаря на истината. — Тя махна с ръка от океана към материка. — Земята се върти около оста си със скорост 1520 километра в час, в посока от запад на изток. Гледаме да се възползваме от това въртеливо движение при старта.
Дънкан не за първи път се запознаваше с тънкостите около извеждането на летателен обект на стационарна орбита, но предпочиташе да се престори на невежа. Така даваше възможност на хората около нея да се разкрият напълно.
— И сега какво? — попита тя накрая.
Осболд посочи микробуса, с който бяха дошли да я вземат.
— Време е да се заемем с предстартовата подготовка. И да се маскираме.
— Да се маскирате ли?
— Ами, да. Да сложим костюмите. Разполагаме със специални, тактически бойни скафандри. Наричаме си ги „кучки“. Без да се обиждате, разбира се.
— Никой не се е обидил — намеси се госпожица Копина. — Нека бъдат „кучки“.
— Мога ли да попитам нещо? — рече Дънкан, докато си закопчаваше колана.
— Нали затова сте тук? — подметна Осболд.
— Какво точно възнамерявате да правите в кораба-майка?
— Да го охраняваме.
— Да го охранявате? От какво?
Осболд вдигна ръце.
— Ей, чакайте, ние само изпълняваме заповеди. Наредиха ни да се скачим с кораба и да подсигурим вътре подходяща за дишане атмосфера.
— Това е трудна задача. В състояние ли сте да пренесете материала, който ще ви е необходим?
— Снабдиха ги със специални конструкции, свръхолекотени — обясни Копина. — Мисля, че ще се справят.
— И след това?
Осболд вдигна рамене.
— След това ще решава КИСПП. Предполагам, че ще се опитат да върнат кораба на Земята. Може би в Зона 51.
Дънкан го погледна учудено. Не й беше минавало през ума.
— А какво ще стане с „нокътя“?
— Екипажът на „Колумбия“ ще се погрижи за него. Докато бъде взето окончателно решение.
— Всичко това не е ли малко прибързано?
Неколцина от членовете на екипажа я погледнаха обезпокоено, сякаш бе прочела мислите им, но Осболд отговори уверено:
— Мисля, че ще се справим.
— От постовете докладваха, че околността е чиста — прошепна Фолкнър, притиснал с пръст миниатюрната слушалка в ухото си.
Толанд кимна, без да откъсва очи от открития участък от другата страна на границата. Двамата с Фолкнър лежаха в плиткия окоп, изкопан предната вечер. Толанд бе освободил останалите, оставяйки само двама души за подкрепление. И двамата бяха проверени, доколкото можеше да се има доверие в професия като тяхната. Освен това се бяха освободили от всички болни, а и парите щяха да са повече на глава. Бяха изпратили двамата да заемат по един пост на фланга и в тила.
В тишината отекна слаб, равномерен звук, който се приближаваше. Толанд веднага го позна — беше от автомобилен двигател. Десет минути след като го доловиха за първи път, на откритото място се появи опръскан с кал „Лендроувър“. Изглеждаше сякаш идва от доста далече.
— Мда, никак не е близо от града до тук — произнесе шепнешком Фолкнър, който явно си мислеше същото.
— Аха. — Толанд бе очаквал, че ще пристигнат с хеликоптер. Истинско изпитание беше да се пътува с кола из тези места на Южна Америка. Но може би от „Мисията“ се опасяваха, че тогава биха привлекли вниманието на американските служби за борба с производството и износа на наркотици, които отдавна държаха под око големи райони от страната. И най-вече следяха всички полети из въздушното пространство.
Джипът спря и отвътре скочиха двама мъже, въоръжени с автомати АК-47 „Калашников“. Третият, който бе облечен в черен парашутен комбинезон и се движеше малко по-бавно, слезе от предната седалка.
— Проклети нацисти — промърмори Фолкнър.
Мъжът бе висок около метър и деветдесет и имаше светлоруса коса. Дори от такова разстояние нямаше никакво съмнение, че притежава сини очи. Истински ариец, точно според представите на Третия райх.
Мъжът започна да разтоварва някакви сандъци от задната част на джипа, а двамата войници заеха позиции в рая на откритото място.
— От нашите са — кимна Фолкнър, надушил в хората отсреща сродни души. — Защо
— Защото ние познаваме по-добре терена — отвърна Толанд, но въпросът беше напълно логичен. Всеки професионалист, снабден с карта, можеше да се ориентира из местността, независимо че я пресичаше за първи път. Нещо тук не беше наред.
Мъжът приключи с разтоварването. Двамата войници се върнаха в джипа, обърнаха обратно и изчезнаха в посоката, от която бяха пристигнали. Толанд почака, докато шумът от двигателя заглъхне напълно. Едва тогава кимна на Фолкнър.
— Чисто е — потвърди Фолкнър, който държеше постоянна връзка с постовете.
