— Да, едни забъркват голямата каша, а други после трябва да я оправят.
Централната част от скакалеца бе затрупана от пластмасови контейнери, други, по-големи, бяха прикачени от външната страна. Търкот се изправи, заобиколи купчината и приближи към двамата учени.
— Е, какво смятате? Причинителят вирус ли е?
Кениън кимна.
— Засега разполагаме само с данните от филмчето. Започнахме по метода на изключването, за да намалим максимално възможностите. Първо повръщането. Второ, масивните кръвоизливи от всички отверстия. Подобно нещо се среща при някои тежки вирусни инфекции. Но по-важното е да разберем какъв е пътят или механизмът на предаване. Така например при вируса на СПИН той е: телесна течност — кръв или сперма — контакт. Повечето смъртоносни вируси не се предават лесно. Причината е, че не са в състояние да издържат твърде дълго на ултравиолетово лъчение. Ето защо се разпространяват предимно чрез телесните течности.
— Може и да ви се стори глупаво — спря ги с жест Търкот, — но какво точно представлява вирусът? Вижте, аз съм войник, а вие сте специалистите. Ще ми се да имам поне някаква представа с какво си имаме работа.
Кениън го погледна замислено.
— Съществуват различни видове болестотворни микроорганизми. Двата основни са бактерии и вируси. Туберкулозата е бактериална инфекция, СПИН е вирус. Повечето хора ги смятат за малки същества, обявили война на човечеството, но в действителност те само се опитват да оцелеят. В някои случаи ние сме временен гостоприемник, в който те живеят и се размножават. — Кениън помисли малко и добави. — Освен това само бактерията е жива. Вирусът не е.
Търкот погледна към Яков и откри, че руснакът също слушаше внимателно.
— Бактериите — продължи Кениън — са живи клетки. Понякога ни създават проблеми, когато попаднат в телата ни и имунната защита реагира толкова силно, че причинява смъртта и на много невинни клетки. В други случаи причинителите на неприятности са самите бактерии. Холерата е типичен пример за това. Токсини от бактерията атакуват чревната стена, предизвиквайки тежка диария, която обезводнява организма до такава степен, че болният умира. Така причина за смъртта е един от страничните ефекти на холерния вибрион. При вируса е различно. Вирусът е генетичен материал — ДНК или РНК — в протеинова обвивка. Вирусите съществуват навсякъде, но за да се размножават, им е необходима жива клетка. В процеса на своето размножаване вирусът убива клетката гостоприемник. Повечето бактериални инфекции подлежат на лечение, въпреки че мутират лесно и проявяват нарастваща резистентност към стандартните методи в медицината, от типа на антибиотиците. Виж, противовирусните лекарства са малко. Най-добрата защита там е ваксинирането. Само че то е превантивна мярка, която се взема преди заразяването. С други думи, откриването на вида на вирусната инфекция у заболелия не помага особено, когато възможностите за лечение са толкова ограничени.
— Значи Харисън и всички останали заразени във Вилхена са обречени, така ли?
— Напълно.
— Колко още им давате? — попита Търкот.
Кениън поклати глава.
— Не зная. Съдейки по филма, това нещо действа невероятно бързо. Всъщност тъкмо този парадокс при вирусите е спасил човечеството от пълно унищожение. Колкото по-бързо един вирус унищожава своя приемник, толкова по-малко са шансовете да бъде разпространен. Ако вирусът действа за няколко часа, тази възможност е нищожна, ако работи подмолно с години — както при СПИН — тогава разпространяването му е широко. Но за да ви отговоря на въпроса точно, трябва да зная къде се е заразил този Руиз.
Търкот погледна през прозрачната стена на скакалеца. Вече се забелязваше бреговата линия на Южна Америка.
— Скоро ще разберем — произнесе той. Хрумна му нещо друго. — Черната смърт…
— Да? — подкани го Кениън.
— Казахте, че се разпространявала от мухи и плъхове, нали?
— И все още — кимна Кениън.
— Но самата болест откъде се е взела?
Кениън вдигна рамене.
— Съществуват милиони микроскопични организми. Те еволюират и се променят също като нас, само че го правят хиляди пъти по-бързо, защото продължителността на живота им е твърде кратка.
— Но има и лаборатории — като тези в Ирак, където хората създават сами подобни микроорганизми — за биологична война.
— Така е — кимна Кениън, но очевидно не разбираше накъде бие Търкот.
— Възможно ли е Черната смърт да е била създадена изкуствено?
Кениън се засмя.
— Но тя се е появила през Средновековието, когато основният начин на лечение все още е бил кръвопускането — за да излязат навън бесовете. И когато алхимиците търсели начин да превърнат оловото в злато. Няма начин с тогавашните средства да са създали Черната смърт.
— Забравяте нещо — вдигна пръст Търкот.
— Какво?
— Че аирлианците са на Земята от осем хиляди години преди появата на Черната смърт. Не смятате ли, че те са разполагали с необходимите средства, за да я получат?
13.
Още щом се показа на изхода на самолета, Дънкан почувства топлия калифорнийски вятър. В първия момент дори усети замайване. Не знаеше колко е часът, бяха пресекли толкова много часови зони. Тя се огледа. На запад Тихият океан се сблъскваше със скалистия бряг. Ванденберг се намираше на средата на пътя между Лос Анджелис и Монтерей. Освен полигон за ракетни изпитания, тук бе разположена и резервната стартова площадка на совалката. Площадката заемаше цялата територия между Дънкан и океана. Издигаща се на височина от 55 метра, совалката „Индевър“ вече бе прикрепена към ракетата- носител и външните горивни резервоари.
В мига, когато Дънкан спря погледа си на нея, над пистата отекна многократно усилен от високоговорителите глас:
„До старта остават шест часа и нула минути. Финалното отброяване е възобновено. Следващата планова задръжка е след три часа. Техниците от кулата да започнат предстартова проверка на външната обшивка. Готовност за прекачване на течно гориво.“
— Величествено, нали?
Дънкан се обърна. Шестима мъже и една жена я очакваха при опашката на товарния самолет, с който бе долетяла от „Стенис“. Носеха еднакви емблеми на лявото си рамо — полумесец и звезда, разделени от кама.
Мъжът, който я бе заговорил, пристъпи напред и подаде ръка. Беше висок, добре сложен, мургав, с обръсната до голо глава. Облечен бе с маскировъчен комбинезон, а под табелката с името му бе извезано „флотски тюлени“. Дънкан му подаде своята ръка и бе споходена от усещането, че я е пъхнала в менгеме.
— Аз съм лейтенант Осболд, командир на полета на „Индевър“.
— Лиза Дънкан — рече тя. — Съветник на президента.
Осболд се усмихна.
— Идвате да ни шпионирате. — Той се извърна. — Нека ви представя другите членове на екипажа.
Докато произнасяше имената им, хората пристъпваха напред.
— Лейтенант Дж. Г. Гоновър, заместник-командир.
Гоновър беше мършав, червенокос мъж, с превръзка на едната си ръка. Той проследи погледа на
