Зона 51: Мисията

страната.

Но вирусът изчезна със същата бързина, с каквато се бе появил. Издъхнаха и последните му жертви, телата им бяха изгорени. Животът постепенно се върна в нормалното си русло, освен че нацията бе намаляла с четиридесет хиляди души. Дребна цифра, според африканските представи.

Единствено Институтът не се примири с изчезването на болестта. С помощта на заирски лекари бяха получени образци от замразени тъкани, които бяха изпратени по въздуха в Щатите. От тях съвсем скоро бе изолиран и смъртоносният вирус. Оказа се филовирус, братовчед на вирусите „Марбург“ и „Ебола“. Все пак се различаваше от тях, заради което бе кръстен „Ебола 3“. Ако не познаваха неговите прародители — „Марбург“ и „Ебола“, специалистите от Института сигурно щяха да се затруднят. Сега вече знаеха, че е техен роднина.

Ето че вече разполагаха с „Ебола 3“, но единственото, което знаеха за него, бе, че убива бързо и безпощадно. Тогава Кениън предложи да проследят откъде е дошъл вирусът. Той лично отлетя за Заир, за да оглави разследването. Досущ като детектив тръгна по дирите на смъртоносната зараза, разпитвайки малцината оцелели. Не след дълго Кениън установи, че „Ебола 3“ не произхожда от Заир, а от югоизточния бряг на езерото Бангулу в Замбия. Нае малък самолет и отлетя натам. Местността се оказа блатиста, почти незаселена с хора и истински рай за дивите животни. Кениън накара пилотът да се приземи на един от малкото острови, където според картата имаше селце, но още докато се спускаха, ги посрещна миризмата на разложена човешка плът и пилотът категорично отказа да кацне.

Кениън се завърна в Института и предложи да бъде организирана нова експедиция до езерото Бангулу, за да открият мястото, където се бе появил на бял свят „Ебола 3“. Доводите му бяха, че щом веднъж вече вирусът бе прехвърлил границите на блатистата страна, това може да стане и втори път, и то с далеч по- тежки последствия. Четиридесет хиляди мъртви и 90 процентна смъртност при заболелите бяха достатъчно сериозен аргумент. Отделени бяха нови средства и Кениън се завърна в Замбия, начело на група специалисти и с необходимото оборудване, за да работят в условия, максимално близки до тези в Четвърто ниво.

Върнаха се в блатистата страна и претършуваха всички острови в продължение на две седмици. Най- сетне откриха един остров, заселен с маймуни, за който Кениън подозираше, че е бил първичното огнище на заразата. Неколцина местни жители му разказаха, че от време на време ловци от селото ходели на острова да ловят маймуни, които сетне посредници продавали на различни научноизследователски лаборатории за техните експерименти. Според Кениън това е бил пътят, по който болестта бе напуснала блатата. След като се екипира по подходящия начин и взе всички необходими предпазни мерки, групата на Кениън се прехвърли на острова. Но не откриха нищо и в края на краищата си тръгнаха с празни ръце.

Експедицията бе обявена за провал, но Кениън бе доволен от опита за работа в тежки полеви условия и очевидно той сега щеше да му е от полза. Голяма част от снаряжението, натоварено на втория хеликоптер, датираше от времето на тази „провалена“ експедиция и бе пригодено за примитивната обстановка на джунглата. Само че този път не заминаваха за Африка, а за безлюдните пространства край Амазонка. Нищо чудно да се срещнат със заплаха, далеч по-страшна от споменатия „Ебола 3“. Норуард знаеше, че въпреки усилията на многобройни институти от целия свят, все още не беше изработена ефективна ваксина срещу „Ебола“, „Ебола 3“ и „Марбург“. Единственото, което бяха постигнали във ВИМИЗЗ, бе създаването на достатъчно сигурни лабораторни тестове, с чиято помощ бързо можеше да се определи дали човек е засегнат от някой от тези вируси.

Южна Америка бе нещо ново и различно. И тази летяща чиния — Норуард се питаше защо ли ще участва. За да спестят време? Полковник Кармен бе намекнала недвусмислено, че засега заповедите пристигат не по официалните канали. Още една загадка.

— Идват да ни вземат — обяви Кениън.

Скакалецът се приземи точно пред централната сграда на Военния институт. Бяха струпали наблизо цяла купчина с екипировка. Норуард проследи с почуда извънземния съд, който застина във въздуха и сетне плавно се спусна право надолу.

От горния люк се показа офицер в униформа на американските ВВС.

— Майор Норуард?

Норуард кимна.

Офицерът огледа багажа.

— За няколко минути ще го натоварим. Веднага след това се понасяме. В началото „самолетчето“ ни може да ви се стори странно, но не му обръщайте внимание. Затова пък ще ви откараме за нула време.

— Колко дълго ще летим всъщност?

— По пътя ще се отбием до „Стенис“, за да вземем още няколко души.

Кениън поклати глава.

— Нямаме време за никакви отбивки.

— Закъде сте се разбързали?

— На всеки час — произнесе с равен глас Кениън — вирусът, който ни интересува, се размножава с по няколко милиона единици. Затова бързаме.

12.

На борда на „Спрингфилд“ сред екипажа цареше напрегнато очакване. Трите „изтребители фу“ кръжаха наблизо в бойна готовност. Капитан Форстър бе готов да чака, докато се изчерпят запасите от кислород — които щяха да стигнат за два месеца — преди да предприеме каквито и да било рисковани постъпки. Беше запознат със съдбата на „Пасадена“ и нямаше никакво намерения да я споделя преждевременно.

По-лошото бе, че освен него, решението можеше да бъде взето и от политиците, а за капитан Форстър те не бяха извор на мъдрост. Ако оставеха на адмирал Полдън, той сигурно щеше да засипе Великденския остров с ядрени удари, докато го потопи.

На Великденския остров тялото на Кели Рейнолдс бе преустановило почти всички свои функции, оставяйки се на волята на стража. Умът й обаче оставаше буден. Все още виждаше различни картини, сцени от миналото.

Най-голямата от всички статуи, висока над двадесет метра и тежаща поне двеста тона, лежеше сред още четиристотин други недовършени статуи на склона на Рано Рараку. Ала вече нямаше кой да я вдигне, за да предупреждава.

Последният Човек-птица бе нарушил закона. От морето бяха пристигнали непознати. Идеха от там, откъдето изгряваше слънцето, без да се боят от подредените на брега моаи. Слязоха, разговаряха с Човека-птица, сетне си тръгнаха. А той изчезна в една от цепнатините на Рано Као. Нямаше го цели пет дни, а когато се появи отново, сред хората настъпи разцепление — едни, които още помнеха защо са тук, се опълчиха срещу другите — съзаклятници, готови да последват човека-птица.

Последните се заеха да събарят статуите, а първите се нахвърлиха върху тях. Започна истинско клане и тогава дойде Черната смърт и покоси всички — от двете страни. И така стана, че островът бе обезлюден, а вятърът заличи надписите от камъните и разпиля по склоновете на планината плочиците ронго-ронго.

Водачът Паркър включи компютъра и провери електронната си поща. Имаше само едно писмо и той знаеше от кого е, тъй като адресът му бе известен на една инстанция.

Той премести мишката, за да отвори писмото на екрана и в този миг забеляза, че ръката му трепери. Опита се да овладее треперенето, но нервите му изневериха. В края на краищата, след значителни усилия все пак успя да отвори посланието и го прочете.

Уведомяваха го за промяна в разписанието. Нямаше обяснения за скъсяването на срока, нито пък бяха необходими. Заповедта бе категорична и неотменна. Паркър изпрати потвърждение.

Дънкан, Търкот и Яков се качваха по металната стълба към площадката за излитане, когато ги спря един моряк.

— Доктор Дънкан?