Дънкан не отговори. Отново настъпи мълчание.
— Хубаво — подхвана отново Търкот. — Сега сме на американски кораб. Момчетата тук носят униформи. Участвали са във Войната в залива, хвърляли са бомби над Ирак. Всеки от тях е убивал. Но противникът им е вярвал в онова, което върши, също колкото и нашите пилоти и моряци са били убедени в правотата си. И така е било винаги. Нали знаеш — Бог е и на двете страни. Как тогава едната накрая печели? Ей такива неща си мисля. Опитваме се да си обясним действията на аирлианците с нашия мироглед, но те не са хора. Много по-различни са от нас, отколкото ние от иракчаните. А виж, Яков казва, че войната била между нас — между хората. Не с пришълците.
— Но нали пришълците са ни манипулирали? Оказа се, че СТААР не е земна организация, а мозъците на тези Водачи са промити като на хората от „Меджик-12“.
— Значи са марионетки, така ли? А ние какво сме? Не можем да си осигурим помощ дори от КИСПП и нашето правителство. Не вярваме на никого, нали така ни съветва Яков? И в специалните части ни учеха да не приказваме много, но това минава всякакви граници. Време е да се огледаме. Струва ми се, че зад всичко това се крие нещо повече. Нещо съвсем различно.
— Защо?
— Какво? — подскочи изненадано Търкот.
— Зададох същия въпрос, с който и ти започна тази реч. Защо трябва да има нещо повече? Защо трябва да е различно?
Търкот премигна учудено.
— Не си ли съгласна, че трябва да съществува крайна цел?
Дънкан разпери ръце.
— Тъй да бъде. Но не знаем каква е и не ни остава нищо друго, освен да реагираме според обстановката.
— Да реагираме според обстановката — усмихна се мрачно Търкот. — Това ми хареса.
Известно време двамата гледаха към океана.
— Има още нещо — обади се Дънкан.
— Да?
— Яков.
— Какво за него?
— Ти вярваш ли му?
— Нали той ни каза да не вярваме никому.
— Съгласна съм с него.
— Защо?
— Разговарях насаме с Лари Кинсейд и майор Куин, докато вие с Яков разпитвахте фон Сеект. Кинсейд е проверил орбитата на спътника на „Земя без граници“ точно преди да падне. Получил е данните от Космическия център.
Търкот чакаше търпеливо.
— Вярно, че не се е приближавал до кораба-майка и „нокътя“, но в един момент от полета орбитата му внезапно се е променила. Станало е над едно място в централна Азия, на име Сари Шаган. Сигурно не знаеш, но там е разположен главният руски изследователски център за противоспътникова отбрана. И друг път сме получавали сведения за непрограмирана корекция в орбитата на спътници на НАТО, прелитащи над тази зона. Някои специалисти предполагат, че е бил използван нискоенергиен лазер. Според други, става въпрос за електронно заглушаване.
— Искаш да кажеш, че спътникът е бил свален от руснаците?
Дънкан кимна.
— Кинсейд е убеден в това. Куин е направил опит да проникне в общоинформационната система на Коро и доколкото разбрал, по програма спътникът е трябвало да остане най-малко още двадесет и четири часа на орбита, а след това да навлезе в ниските слоеве на атмосферата и да падне в южната част на Атлантическия океан — точно както и предишните два. Този тип сателити разполагат със собствени маневрени двигатели и Кинсейд е установил, че са били задействани малко след намесата на руснаците — вероятно по заповед от „Мисията“.
Търкот обмисляше новата информация.
— Значи руснаците променят орбитата на спътника, онези от „Мисията“ му нареждат да се приземи преждевременно и далеч от предполагаемото място. Нищо чудно унищожаването на Четвърти отдел да е пряко следствие от този акт. Ако, разбира се, Яков казва истината и базата наистина е била унищожена. Може би руснакът знае повече, отколкото дава да се разбере.
— И аз така виждам нещата. Сбъркал е някъде, а сега се опитва да ни използва, за да си поправи грешката. И без това неговите хора вече ги няма.
— Все пак, по-важното е, че е бил провален планът на „Земя без граници“. Какъвто и да е бил.
— Може и да си прав. Представи си обаче, че не е трябвало спътникът да попада на сушата. Заради нещо вътре в него. Но пада в Южна Америка и всичко отива по дяволите.
— Дано не си права! Защото това означава, че ситуацията е извън контрол. Дори за „Мисията“.
— Или пък Яков ни мами и няма никаква „Мисия“ — подметна Дънкан.
— Или има и той е един от тях.
— От тях?
Търкот се засмя, но по-скоро заради безпомощността си.
— СТААР. Водачите. Четвърти отдел. КГБ. Дявол да го вземе, може да е дори двоен агент на ЦРУ. Кой може да знае? А може и да говори истината. Какво значение? Онези нещастници в Южна Америка са вече мъртви и на нас се падна честта да разберем какво е пренасял спътникът — било то Черната смърт, или нещо друго.
— Затова реших да се върна в Щатите. Искам да проверя някои неща.
— Например? — попита Търкот.
— Първо ще прескоча до авиобазата Ванденберг. Една от совалките ще излети оттам. Все още работя за президента и той нареди да присъствам на старта. Искам на място да разбера какво целят хората от КИСПП с тези полети до кораба-майка. След това ще продължа до Зона 51. От там най-добре се координират всички действия, особено когато вие подразберете какво става. А и ми се струва, че мога да науча още подробности за Дълси и Джамилтепек.
Търкот кимна.
— Така е. Когато приключим с разузнавателната операция, двамата с Яков ще се присъединим към теб в Зоната.
Веднага щом получи заповед за тръгване, Норуард се зае да събира екипировката и да подрежда багажа. За да достигнат района на поражение и да съберат необходимите образци — без да пострадат в процеса на работа — щяха да се нуждаят от високо специализирано снаряжение. Това означаваше, да си осигурят степен на безопасност от Четвъртото ниво.
Норуард негласно предостави цялото управление на Кениън. Макар по-млад, той разполагаше с необходимия опит за работа на открито. Норуард дори бе щастлив, че Кениън ще бъде с тях — беше се наслушал на какви ли не истории за приключенията му в различни тайни места.
Съществуваха два фактора от първостепенно значение, отнасящи се до откриването на непозната до момента биологична заплаха. Първият, естествено, бе характерът и видът на причинителя, както и да бъде изолиран в изкуствена среда. Вторият бе да се открие произходът му. Обикновено тези два фактора бяха достатъчни, за да се започне борбата.
Само преди две години в Южен Заир бе избухнала страхотна епидемия. Имайки предвид отдалечеността на района от цивилизацията, новината за епидемията бе пристигнала със закъснение. Междувременно болестта продължаваше да се разпространява в пограничните райони между Заир и Замбия, причинявайки смъртност от деветдесет процента сред засегнатото население. Умрелите наброяваха десетки хиляди.
След две седмици на безпрепятствено разпространение, вирусът достигна столицата на Заир, Ндола. Заирският президент нареди на военните да изолират града. Пътищата бяха блокирани, летището — затворено, транспортът замря. Президентът бе готов да пожертва дори столицата, за да спаси
