— Двамата с теб да идем до катера и да го претърсим за карти или нещо, което да ни упъти към мъртвото село.
Водач Паркър стоеше на върха на дюната, загледан към лагера на избраните. Само сто и четиридесет души бяха приели обета да оставят зад себе си всички облаги на цивилизацията и да го последват в пустинята. И ето го мястото! След като свърнаха от шосето за Алис Спрингз, в сърцето на Австралия, те поеха по стария миньорски път, водещ право към пустинята Гибсън. След няколко часа и той се изгуби, но Водач Паркър поведе хората си през пустошта, където слънцето нажежаваше ламаринените покриви на колите, образуващи този своеобразен конвой.
Някакъв вътрешен глас му подсказа, че са пристигнали на вярното място. Нареди им да спрат и да построят лагер. След това се отдалечи встрани и се изкатери на дюната.
Паркър се огледа. Докъдето му стигаше погледът, не се виждаха никакви признаци на живот. Той коленичи, усещайки как пясъкът потъва под коленете му и вдигна очи към небето.
— Тук сме — прошепна. — Дойдохме. Елате и ни отведете.
Дори не забеляза кървавите капки, които изтекоха от ноздрите му, паднаха върху пясъка и мигом бяха попити.
Дънкан прочете още веднъж доклада от майор Куин. „Мисията“ беше реално съществуваща сила и СТААР се бе занимавала с разследването й. Това беше много важно, макар да не допринасяше с нищо за изясняване на общото положение на нещата. Затова пък подкрепяше твърденията на Яков за Мисията и за това, че неведнъж се е намесвала в хода на човешката история. Тя се свърза с Куин и му нареди да отдели няколко програмисти, които да се заемат с издирване на сегашното местонахождение на „Мисията“ и да потърсят връзки между нея и Черната смърт.
След това набра друг номер на своя сателитен телефон.
— ВИМИЗЗ — произнесе неприветлив глас отсреща, превръщайки съкращението в една дума.
— Полковник Кармен, ако обичате.
— Кой се обажда?
Дънкан се поколеба — това беше директният номер на Кармен.
— Бих искала да разговарям с полковник Кармен.
— Боя се, че това е невъзможно.
— И защо?
— С полковник Кармен се случи нещастие.
Дънкан неволно стисна слушалката.
— Тя… добре ли е?
— Не съвсем. Имахме неприятен инцидент в Четвърто ниво на отдела за особено опасни заразни болести. Цялата база е поставена под карантина. Полковник Кармен е мъртва. Току-що пристигна полковник Зенас от Пентагона, за да поеме нещата. Искате ли да говорите с него?
Дънкан изключи телефона. Изправи се и постоя в сянката на космическата совалка „Индевър“, докато овладее треперенето на ръцете си.
15.
Кой знае защо Че Лу го намираше за смешно. Двама старци, прокрадващи се в мрака. Бяха само на километър от гробницата Циан Лин и всеки миг ги приближаваше към нея. Движеха се съвсем бавно, за последния час бяха изминали само сто метра, но Ло Фа не бързаше. Беше предупредил своята стара приятелка още преди да напуснат партизанския лагер, че ще се промъкват с максимална предпазливост. Напомни й за стотен път, че е доживял до старини благодарение на навика си да обмисля всяка крачка, когато го изисква обстановката.
Междувременно бегълците в лагера бяха събрали багажа си, за да поемат на запад, към Кунланските възвишения.
— Тихо! — прошепна Ло Фа, макар Че Лу да не бе издала никакъв звук. В първата си четвърт луната не беше особено ярко светило в небосвода. Въпреки това без напрягане на зрението можеха да различат тъмния масив на гробницата.
Че Лу също долови шума, който бе накарал приятеля й да се закове на място. Беше от самолетни двигатели, много тих, но постепенно се усилваше. Тя вдигна глава и очите й затърсиха в небето.
Ло Фа я сграбчи за ръката и посочи.
— Ето там.
В началото не се виждаше нищо. Шумът бързо се усилваше и тя изведнъж забеляза летящото тяло — черен кръст в небето.
Самолетът се спусна над планината и описа кръг. Неочаквано от лагера на китайските войници отекнаха зловещи писъци.
— Какво става? — подскочи Че Лу.
— Не зная, нека почакаме.
При втория кръг зад опашката на самолета разцъфнаха куполи на парашути.
— Хайде! — подкани я Ло Фа и скочи.
Катереха се по дъното на пресъхнал ручей. Стигнаха един стръмен овраг, Ло Фа разтвори храстите и й помогна да издрапа по стръмнината. Нагоре оврагът бе плътно закрит от храсти и когато скочиха на дъното му, Че Лу установи, че има каменни стъпала. По същия път се бяха измъкнали от обкръжението, след като се разделиха с Търкот и Нейбингър.
Стъпалата водеха право нагоре по склона на гробницата, невидими заради покриващите ги като тунел шубраци. Вероятно това е бил таен проход, предназначен за бързо и скрито придвижване на отредите на императорската охрана.
Каквото и да е било предназначението на прохода, по-важното бе, че ги отведе безпрепятствено само на двадесетина метра от дупката, през която групата им бе напуснала гробницата. Докато вървяха натам, двамата чуха отчетливи команди, произнесени на чужд език. Някои от изразите й бяха познати.
— Какво става? — сръга тя Ло Фа, който надзърташе над ръба на плиткия окоп, където се бяха спотаили.
— Изглежда и други горят от желание да посетят нашата прословута гробница. Ставай, да побързаме!
Че Лу пое ръката му и двамата затичаха приведени в мрака. От време на време прескачаха тела на войници — бяха още топли. Ло Фа пръв стигна отвора, който предния път бяха взривили.
— Побързай де! — подкани я свадливо той.
Че Лу вече спускаше крака в дупката, когато старецът неочаквано я дръпна.
— Не мърдай!
— Защо?
Ло Фа се извърна и бавно вдигна ръце.
— Погледни сама — той кимна с брадичка към гърдите й.
Че Лу сведе очи и видя три червени светещи точици върху ризата си.
— Това пък какво е?
— Лазерен мерник.
Че Лу последва примера му, а от мрака излязоха тъмни фигури и ги заобиколиха.
Търкот погледна надолу към тялото. Бяха стигнали дотук за не повече от двадесет минути. През целия път той бе правил опити да контролира дишането си, за да не позволи на маската отново да се запоти. Дрехите му под предпазния костюм бяха подгизнали от пот.
Прашните улички между къщите се оказаха съвсем пусти. Търкот опита да си представи улиците на Ню Йорк, след като Черната смърт се добере до там.
Норуард крачеше до него. Когато тръгваха, Кениън правеше безуспешни опити да се свърже с щаба във Форт Миди. Търкот вече знаеше, че научните методи на Кениън няма да помогнат особено. Достатъчен бе
