приготвяме.
— Май открихме оцелял — отекна в слушалките гласът на Норуард.
Търкот се извърна. Ученият сочеше към невисока постройка вдясно от тях. На вратата се виждаше човешка фигура. Търкот присви очи. Беше жена, възрастна, с някога бяла роба, която сега бе изцапана с кръв и повърнати материи.
Едва когато се приближиха, двамата забелязаха следите от черни мехурчета по лицето й. Жената също бе заразена с Черната смърт. Тя огледа с безразличие защитните им костюми.
— Аз съм сестра Анхелина. — Говореше на английски със силен акцент. Отново ги измери с поглед от главата до петите. — Виждам, че сте добре подготвени за онова, което ни сполетя. Кои сте вие? Така и не можахме да изпратим сигнал за помощ.
— Ние сме от Центъра за контрол на заразните болести — обясни Норуард. — Американци сме. Какво е положението?
— Близо половината от хората ми са болни. Симптомите са треска, главоболие, диария, повръщане. Опитвахме с всички възможни лекарства, но без успех.
Сестра Анхелина ги поведе навътре. Търкот се оглеждаше. Зад завесите на стаите се виждаха сгърчени в леглата тела, по коридора сновяха милосърдни сестри. Сякаш бяха попаднали в съвсем друг свят. Нито една от сестрите нямаше защитни средства, дори ръкавици или маска.
— Бях в Заир през деветдесет и пета — обясни сестра Анхелина. — Много прилича на „Ебола“.
— Но не е — обади се Норуард. — Във всеки случай не е познат вид.
— Но все пак е вирус. Иначе нямаше да носите тези костюми.
— Така е. Вирус е — призна Норуард.
— Можете ли да ни помогнете?
— Първо трябва да открием източника. Ще поискам да ви пратят всичко необходимо. Облекло, маски. Каквото пожелаете.
— Ако вече не е късно за това — поклати глава Анхелина.
Норуард не знаеше какво да отговори. Търкот разбираше, че жената е обречена.
— Може ли да погледнем някои от вашите пациенти?
Сестра Анхелина посочи близката стая.
— Последвайте ме.
Минаха под една арка, като внимаваха да не се допират до стените. Вътре бяха подредени четиринадесет легла — всичките бяха заети.
— Имах помощници от местните жители, но те избягаха още щом се започна. Останахме само сестрите. Всъщност, при нас са единствените оцелели в целия град.
— Колко души беше населението на Вилхена? — попита Търкот.
— Трудно е да се каже. Около пет хиляди. Някои избягаха в джунглата, други — надолу по реката, но чух, че следващият град по течението поставил блокада. Стрелят по всеки, който се опитва да я преодолее.
Продължиха в тесния проход между койките. За първи път Търкот се чувстваше доволен от предпазния костюм. Миризмата вероятно бе непоносима. Милосърдните сестри очевидно полагаха неимоверни усилия, но въпреки това всички чаршафи бяха изцапани от повърнато и изпражнения.
Пациентите бяха в различен стадий на заболяването — някои покрити с черни мехури, други — с масивни кръвоизливи по цялото тяло. Към тях се извръщаха изцъклени очи, разкривени от ужас и болка лица. Никакви следи от модерно оборудване, липсваха дори елементарни системи. Единственото, с което сестрите можеха да облекчат страданието на болните, бяха влажните кърпи върху челата. Аспирин срещу повръщането и болките. И нищо друго.
— Да вървим — рече Търкот и потупа Норуард по рамото.
— Ще ни помогнете ли? — попита отново сестра Анхелина.
— Разбира се — обеща Норуард.
Търкот спря на прага.
— Сестра…
— Да?
— Да сте чували нещо за „Мисията“?
Няколко секунди Анхелина го гледаше стреснато, сетне бавно кимна.
— Да.
— Къде се намира?
Тя вдигна ръка и посочи на изток.
— Говорят, че „Мисията“ е сключила договор с дявола там, където слънцето се показва от океана.
— И къде точно… — понечи да запита Търкот, но сестрата го прекъсна.
— Кога ще пристигнат другите?
— Кои други?
— Тези с помощта.
— Най-късно утре сутринта — увери я Норуард, но сестрата зърна изражението върху лицето на Търкот и го хвана за ръката.
— Няма да има други, нали?
— Ще ни е нужно време, за да мобилизираме хората — обясняваше Норуард.
— Вие сте от американската армия, нали?
— Аз… — Норуард млъкна.
Сестра Анхелина не откъсваше очи от лицето на Търкот.
— Да — кимна той.
— И други няма да има, права ли съм? Ще ни оставят да умрем, така ли е?
— Да — отговори Търкот.
— Благодаря ви за искреността. — Тя огледа редицата от койки, върху които продължаваха да се гърчат, повръщат и борят за всяка глътка въздух нейните болни. — Няма какво повече да питам. Всъщност… причината за това не идва ли от ваши колеги?
— Не — отвърна Търкот. — Мисля, че е дошла от „Мисията“.
— Нямаше да ви повярвам, ако не ми бяхте казали, че сте военни.
Норуард се бе навел над един от пациентите и го разглеждаше иззад прозрачната си лицева маска. Внезапно нещастникът протегна ръце, сграбчи го за раменете, изкрещя и повърна обилно количество черна кръв. Норуард се задърпа уплашено, повдигайки болния от леглото. Размаха отчаяно ръце, най-сетне успя да се освободи, но загуби равновесие, полетя назад и прекатури близката маса.
Търкот изтича да му помогне.
— Удари ли се? — попита той, докато го изправяше на крака.
Норуард не отговори. Беше се навел и разглеждаше костюма си. Изведнъж вдигна ръце и си свали шлема.
— Ей, какво правиш? — извика Търкот, изненадан от постъпката му.
Норуард се извъртя и му посочи гърба си. Материята бе разкъсана от удара с ръба на масата, която на всичко отгоре бе покрита с кървави чаршафи.
— Имам и рана — добави Норуард. Той изхлузи костюма през глава и Търкот забеляза, че на същото място по дрехите му е избила кръв.
— Вече няма значение по какъв начин става заразяването — по въздух или по кръвен път — добави Норуард. — Поне за мен.
Сестра Анхелина посочи вратата.
— Все пак, по-добре се върнете при вашите.
Норуард поклати глава.
— Ще остана тук, където мога да съм полезен. И където мога да науча нещо повече.
— Какво да предам на Кениън?
— Все още не разполагаме с достатъчно данни. Искам да огледам всички пациенти, да ги разпитам. — Той доближи едно от леглата и вдигна захабения край на чаршафа. — Виж това! Така е навсякъде в Третия
