компютър.
Зад тях, в основата на наклонения тунел, през който се бяха спуснали, войниците вдигаха от подръчни средства барикада, насочвайки оръжията си към горния отвор. Че Лу си даваше сметка, че подкрепленията от китайската армия едва ли щяха да се забавят дълго. Какво ли ще стане тогава?
— Казвам се Елек — представи се човек в черна униформа, застанал до тях. Той смъкна качулката си, под която се показа восъчнобялата кожа на лицето му. Носеше слънчеви очила.
— Какво търсите тук? — попита го Че.
— Може би същото, което и вие.
— Аха… долната галерия — сети се професорката. — Ще можете ли да се промъкнете покрай призрака, който я охранява?
— Призрак ли? — Елек се засмя. — Мисля, че ще успеем, ако разполагаме с необходимата информация и снаряжение. — Той вдигна издължената си, мършава ръка и я насочи към Че Лу. — Бележника на професор Нейбингър е у вас, ако не се лъжа?
— Да. — Че Лу знаеше, че е безсмислено да отрича.
— И какво мисли той?
— Смята, че в долната галерия са телата на Артад и на други аирлианци.
— Само това?
— Споменаваше се и нещо за енергията на слънцето.
Елек кимна.
— Чудесно. — Той изкрещя няколко отривисти команди на наемниците. — Последвайте ме — изрече след това и махна на двамата възрастни китайци.
Елек водеше групата, зад него вървяха Че Лу и Ло Фа, а отзад крачеха няколко наемници с готови за стрелба автомати. Стигнаха входа на стаята, където бяха пултовете за управление с аирлианските надписи. Елек спря точна при таблото, откъдето се отваряше тайната врата за нишата на стража.
— Вие от привържениците на Артад ли сте? — попита Че. Спомни си какво им бе разказал Нейбингър след контакта със стража.
Елек не отговори.
— СТААР? — произнесе Че Лу.
— Този път уцелихте — кимна Елек. — СТААР е едно от многото имена, които сме използвали. — Той положи длан върху пулта. Едновременно светнаха няколко аирлиански символа. Елек премести ръка и символите по таблото започнаха да се менят. Докосваше ги в определена последователност. Изведнъж в стаята се разнесе приглушено бучене. В стената се показа цепнатина, която бързо се разширяваше. Че Лу забеляза, че наемниците държаха оръжията си насочени към вратата. Откакто ги бяха пленили непознатите, Ло Фа не бе произнесъл нито думичка.
Елек пръв прекрачи прага на тайното помещение. Че Лу и Ло Фа го последваха. Вътре все така сияеше в златисти отблясъци двуметровата пирамида. Елек спря и я огледа. Беше склонил леко глава, като някой, който отдава почит в старинна гробница.
— Сега какво ще правите? — попита го тя.
— Трябва ни енергия — от рубинената сфера.
— Рубинената сфера беше унищожена — каза Че Лу.
— Една от рубинените сфери — поправи я Елек.
— А втората тук ли е?
— Надявам се.
Елек пресече стаята и положи длани върху златистата повърхност на пирамидата. След няколко секунди бе погълнат напълно от сиянието й.
16.
Патрулът поддържаше великолепно темпо. Движеха се покрай източния бряг на реката. Когато стигнаха едно възвишение, Толанд даде сигнал да спрат и огледа местността. Видимостта във всички посоки бе добра. Само пустош, докъдето му стигаше погледът, не се виждаше и следа от цивилизация. Сякаш бяха единствените обитатели на цялата планета.
Толанд погледна към Балдрик.
— Имаш ли връзка?
Балдрик си свали раницата. Докато Толанд, Фолкнър и останалите заемаха позиция, той извади отвътре лаптопа. Тъкмо го нагласяваше, когато един от наемниците подскочи с уплашен вик. На дясната му ръка се полюшваше гърчещо се влечуго. Толанд измъкна мачетето, замахна и отсече тялото на змията точно под главата, която продължаваше да виси на ръката, прикачена с два извити зъба.
— Не мърдай! — извика Толанд. — Инак отровата ще се разнесе по-бързо.
Толанд разтвори внимателно с пръсти зъбите и освободи главата. Познаваше змията — беше силно отровна, от най-опасните. Побутна мъжа обратно на земята.
— Лягай и мирувай!
Той коленичи до него. Мъжът продължаваше да стене, но вече се задъхваше.
— Успокой се, човече. Ей сега ще ти мине.
Претърколи го на една страна, така че да е обърнат с гръб към него, сетне смъкна автомата от рамото си и го приближи до тила, без да опира дулото. От разстояние няколко сантиметра изстреля откос право в главата на наемника.
Балдрик не реагира.
— Засече ли сигнала? — попита с равнодушен глас Толанд.
— На пет километра в тази посока — Балдрик махна с ръка.
— Да тръгваме — Толанд скочи на крака.
Докато се отдалечаваха от трупа, Фолкнър прошепна на Толанд.
— Какво пък, дяловете ни растат.
— Зная — отряза Толанд. Обливаха го горещи вълни, усещаше пулсираща болка в главата си. Той огледа ръцете си. Кожата над китките бе обсипана със ситни черни мехурчета. Сети се за телата в носилките от групата, на която бяха устроили засада.
— Какво ти е? — попита го Фолкнър.
— Не знам.
— Пипнах те! — извика Уолкър, за ужас на мъжете и жените в останалите сепарета на залата за наблюдение и проследяване към Агенцията за национална сигурност. — Сега те спипах!
На монитора се показаха очертанията на Южна Америка, които се увеличаваха и краищата им изчезнаха. Постепенно изображението се центрира върху западно-централната част. Последва нова смяна на мащаба и сега вече мониторът показваше район в непосредствена близост до границата между Бразилия и Боливия, на стотина километра западно от градчето Вилхена.
Уолкър набързо прегледа данните и изпрати доклад с гриф „от първостепенна важност“ до Дънкан, използвайки един от защитените канали на ИНТЕРЛИНК.
Гласът отекваше от четирите краища на стартовата площадка. Лиза Дънкан откъсна за миг поглед от документите, които й бе изпратил по факса майор Куин.
Историята на „Мисията“ несъмнено будеше интерес, но сега далеч по-важно бе да открият точното й местонахождение. Тя прелисти последните няколко страници и едва тогава забеляза електронната поща от АНС.
Докато се запознаваше със съдържанието, на лицето й се изписа озадачено изражение. Някой бе използвал системата за сателитно локализиране, за да изпрати и усили неколкократно ориентиращ сигнал в района на границата между Боливия и Бразилия. Още докато разчиташе посланието, закаченият за компютъра принтер започна да разпечатва ново съобщение.
