засъхнала кръв, от очите им се стичаха алени сълзи. Вирусът бълваше от всички отвори, в търсене на нови жертви. Всички бяха мъртви, единствените оцелели бяха той и монахинята.
Норуард се обърна. Анхелина продължаваше да се моли, коленичила на пода. Дори не погледна към Норуард, докато пресичаше коридора към улицата. Навън цареше странно затишие. На хоризонта се събираха буреносни облаци, от време на време резки пориви на вятъра вдигаха облаци прах по улиците.
Вилхена бе мъртъв град.
Норуард се отправи към лодката, която бяха посетили по-рано с Търкот. Беше си спомнил за пистолета, който непознатият бе използвал. Трябваше още да е там.
— Получихме ново съобщение — докато подаваше листчето, ръката на Фолкнър трепереше.
Толанд метна пончото на главата си и прегледа съобщението на светлината на джобното си фенерче. След това набързо го разшифрова.
ДО ТОЛАНД
ОТ „МИСИЯТА“
ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕТО ПОВИШЕНО ДО ДВА МИЛИОНА НА ЧОВЕК.
ВЕЧЕ Е ПРЕХВЪРЛЕНО НА ВАШАТА СМЕТКА.
ОПЕРИРАЙТЕ С МАКСИМАЛНА БЪРЗИНА.
НЕ СЕ СПИРАЙТЕ ПРЕД НИЩО.
ДАЙТЕ СИГНАЛ ЗА ЕВАКУАЦИЯ
ВЕДНАГА ЩОМ БАЛДРИК ПОТВЪРДИ
ОТКРИВАНЕТО НА ПРЕДМЕТА.
ЗА САМОЛЕТА ЩЕ Е НЕОБХОДИМА ПЛОЩАДКА
С МИНИМАЛНА ДЪЛЖИНА ТРИСТА МЕТРА
И ШИРИНА ПЕТДЕСЕТ МЕТРА. СЛЕДЕТЕ УКВ ЧЕСТОТА 32.30.
ВАШИТЕ ПОЗИВНИ „ХРАБЪР“.
ПОЗИВНИ НА САМОЛЕТА „ВРАБЧЕ“.
КРАЙ
— Събуди се, спяща красавице — извика Толанд на Фолкнър. — Размърдай се. Потегляме.
На двадесетина метра в главния тунел ги посрещна мътночервеникаво сияние. Че Лу хвана Ло Фа за ръката — не се съмняваше в смелостта му, но знаеше, че също така е суеверен.
Червеното сияние придоби овална форма и се разшири, опирайки пода и тавана. Постепенно вътре се показаха очертанията на човешка фигура със странно изменени пропорции на тялото. Имаше голяма глава и скъсен гръден кош. Кожата бе снежнобяла, очите яркочервени, дори алени, със сърповидно издължени зеници.
Фигурата беше леко прозрачна, зад нея се виждаше част от стената. Както и предишния път, тя вдигна ръка и разтвори шест пръста.
Дълбок, гърлен звук отекна в тунела. Езикът бе като причудлива песен.
— Разбирате ли го? — попита Че Лу.
Елек бе изслушал мълчаливо странните думи.
— И да е така, защо да ви казвам?
Че Лу сви рамене.
— Защото сме заедно. Пък и не мога да сдържам любопитството си.
— Не — поклати глава Елек. — Това е аирлиански. Не го разбирам. Само истински аирлиаиец може да разбере предупреждението.
Фигурата бе говорила около минута, преди да изчезне.
— Не е важно какво казва — продължаваше да разсъждава Елек. — По-важното е… — той изтича напред, смъкна пътем якето си и го запрати навътре в тунела. Последва ослепителен блясък и якето падна на пода, разрязано на две части.
— По дяволите! — възкликна Круто и неволно отстъпи назад.
— Лъчът не е най-страшното — каза Елек. — Има и други защити и те са непокътнати. Трябва да открием ключа!
Дънкан вдигна телефона и натисна копчето за връзка, преди да е утихнал първият сигнал.
— Дънкан.
— Доктор Дънкан, казвам се Лексина. Аз съм член на организацията, която познавате под названието СТААР.
— Какво искате? — Лиза почувства, че пулсът й се ускорява.
— Не съм ваш враг.
Дънкан си спомни за двете представителки на СТААР, опитали се да спрат Търкот, преди да излети към кораба-майка.
— И защо трябва да ви вярвам?
— Ако искате, ми вярвайте. Ваша грижа е в какво вярвате и какво мислите. По-важното е да си съдействаме.
— Какво желаете?
— Докъде стигна разчистването в Дълси?
— Трябва да знаете по-добре от мен — тросна се Дънкан.
— Това пък какво означава?
Последва пауза. Дънкан мълчеше, не виждаше смисъл да разкрива своите източници на информация.
— Имам нужда от помощ — рече накрая Лексина.
— И каква по-точно?
— Хайде да спрем с тези игрички. Нямаме много време.
— Вие ги започнахте. Вашата организация ги играе от доста време. Така че първо ми кажете кои сте и тогава разговорът ще продължи.
— Ние сме Онези, които чакат.
— Чакат какво?
— Които чакат.
— Да, и това обяснява всичко!
— Уверявам ви, че целите ни са сходни.
— Аз пък не мисля така.
— Нужен ми е ключът.
Дънкан се намръщи.
— Ключът към какво?
— Ако наистина е у вас, ще знаете.
— Този разговор взе да ми омръзва.
Отново настъпи продължителна пауза.
— Не е у вас, така ли?
Дънкан не знаеше какво да отговори.
— Известно ни е, че не сте хора — произнесе предпазливо тя.
— Нищо не ви е известно. Трябва ми ключът. Във ваш интерес е да ми го предадете. Ако е у вас. Сега враговете са навсякъде и те също търсят ключа. Пак ще ви се обадя.
Линията бе прекъсната. Дънкан помисли малко и набра друг номер.
Търкот вдигна капака на един от сандъците, подредени край вътрешната стена на скакалеца. В сандъка бяха наредени пет автомата със сгъваеми приклади МП-5. Той хвърли един на Яков, втория на Кениън, който
