— Дънкан.
— Доктор Дънкан, обажда се Лексина. Премислихте ли решението си относно молбата ми за ключа? И ако е така, мога ли да чуя какво е то?
— О, да, у нас е — отвърна Дънкан. — Само че не виждам смисъл да ви го давам.
— Моите хора са в Циан Лин.
— Ах, за там ли ви трябва ключът?
— Надявам се.
— Но не сте сигурна? — попита Дънкан.
— Вижте, моите хора в Циан Лин са взели професор Че Лу за заложник.
— Нима ме заплашвате, че ще й сторите нещо? — в гласа на Дънкан се прокрадна сдържан гняв.
— Бих могла. В края на краищата, вие убихте моите агенти в Зона 51. Но предпочитам да действам с по-цивилизовани средства, когато е възможно. Циан Лин е изолирана за външния свят. Китайската армия я е стегнала в кордон. Ако не ми предадете ключа, професор Че Лу и моята група вътре са обречени.
— Какво общо има ключът с Циан Лин?
Въпросът накара Лексина да се замисли. Дали Дънкан наистина притежава ключа? Ако е така, нима не знаят нищо?
— Тъкмо по тази причина трябва да го получа от вас. Защото знам как да го използвам.
— Ние също — възрази Дънкан. — Но не е изключено да ме лъжете. Може би въобще не е предназначен за гробницата.
Лексина осъзна, че разговорът е стигнал до задънена улица като игра на покер с безкрайно блъфиране.
— Научих, че совалките са изстреляни, за да се скачат с кораба-майка и щурмовия кораб.
— Това го знае целият свят.
— Но аз знам още нещо, което би могло да повлияе драстично на мисията ви.
— И какво е то?
— Да ви кажа просто така?
— Не, ключа не го давам. Не само че не знаем кои сте вие, но и какво целите. Докато не се разкриете напълно, никакви сделки с вас.
— Правите голяма грешка.
— Може би, но вече се убедихме, че нашите интереси и тези на СТААР не съвпадат и дори си противоречат. Още повече след като разбрахме, че не принадлежите към човешкия род.
— Аз съм човек — каза Лексина.
— Аутопсиите на вашите колежки показват друго.
— Ние сме тук, за да ви защитаваме.
— Да ни защитавате от какво? От вас самите? От нещо подобно на мафията? Ако искате да ни опазите от Аспасия, видяхте, че можем да се грижим сами за себе си.
— Така си мислите.
— Не се безпокойте, ще се погрижим и за оцелелите аирлианци на Марс.
— Надявайте се.
Настъпи пауза.
— Какво знаете за Водачите? — попита Дънкан.
— Те са ваши врагове.
— „Мисията“?
— Цели вашето унищожение.
— С помощта на Черната смърт?
— И друг път в миналото са го правили.
— Но все пак сме оцелели.
— И мислите, че пак ще оцелеете? Та вие сте деца! Невежи деца, които си играят в една вселена на възрастни!
— Ако наистина желаете да работите за нас, мисля, че нещо може да се уреди. Но не отговарям на заплахи.
— Добре, да бъде както желаете — съгласи се Лексина и прекъсна връзката. Облегна се назад, опря крака в таблото и се замисли.
— Има ли някакъв друг начин да се измъкнем от тук? — попита с приглушен глас Круто. Елек не отговори, погълнат от сиянието на пирамидата. Че Лу поклати глава.
— Главният тунел беше взривен от войниците. А сега и резервният изход е затворен.
— А как са проникнали онези другите миналата седмица? — обади се за първи път Ло Фа.
— Кои други?
— Руснаците. Не са влезли през главния вход, защото го държах под наблюдение. Нито през шахтата. Откъде тогава?
— През някакъв страничен тунел — сети се Че Лу. Така й беше казал полковник Костанов. Беше махнал с ръка към далечния край на голямата зала. — Натам — посочи тя. — Но тогава казаха, че входът бил затворен отвън.
— И да е така, разполагаме с експлозиви — намеси се Круто.
— Но навън е пълно с войници!
— Предпочитам да се разправям с тях, отколкото да изсъхна тук. Имам чувството, че онова приятелче — той посочи Елек — е попаднало в задънена улица. Изборът остава за нас. Мисля, че моментът е подходящ. Не бива да чакаме — скоро ще се зазори.
— Съгласен съм — кимна Ло Фа.
— Аз трябва да остана — заяви Че Лу.
— Ваша воля — отвърна Круто.
Толанд смъкна нощните очила, наведе се и опипа с ръка почвата под краката си. Тревата беше изчезнала, заменена от ситен чакъл. Бяха се озовали върху изоставената самолетна площадка, разположена перпендикулярно на посоката, която следваха.
— Стигнахме! — извика той на останалите. Трепереше от слабост, дори раницата му се струваше прекомерно тежка.
— Как ще разберем кога точно ще се приземи самолетът? — попита Балдрик.
— Ще чакаме и толкоз. Може би пилотът също изчаква да спре бурята. Няма начин да не го забележим. Не се безпокой. Дано само пристигне.
Не беше казал на Балдрик за миниатюрния УКВ-приемник. Засега обаче ефирът мълчеше. Внезапно го присви стомахът, той се преви и повърна в калта.
Пилотът на „Врабче“ кръжеше по външния периметър на буреносния циклон, следвайки го бавно към мястото на уговорената среща. Отзад се задаваше втори буреносен циклон и той предполагаше, че ще има не повече от пет минути, за да се приземи на площадката, да натовари хората и да се вдигне във въздуха.
На два километра западно Търкот и останалите чакаха в скакалеца. Търкот тупна Кениън по ръката.
— Възможно ли е причинителят на заразата да е с космически произход?
— Горе няма нищо живо — поклати глава Кениън. — Всъщност, има една възможност, за която мисля от известно време. Нулева гравитация.
— Какво значи това?
— Нулева гравитация — повтори Кениън. — Всички процеси протичат различно. Биологични, физични — на молекулно ниво. Четох някаква статия за експерименти с РНК в условия на нулева гравитация. Има един процес, който се нарича трансдукция. Вирусът инфектира бактериалната клетка, която притежава токсини… — Кениън поклати глава. — Забрави го, едва ли е важно сега. Макар че това би обяснило някои загадки. Черните мехури. Дали това не е начинът, по който се предава вирусът? Мехурите се пръскат и той
