попада във въздуха. Само че, за разлика от „Ебола“, издържа по-дълго на открито. Въпреки прякото въздействие на ултравиолетовите лъчи. Да, нулевата гравитация е може би единственият начин да се извърши подобна промяна във вируса.
— Значи спътникът не е бил пратен, за да разпространи вируса?
— Не — поклати глава Кениън. — Използвали са го като космическа биолаборатория.
Търкот погледна към Яков. Руснакът мълчеше, дори не отвърна на погледа му.
— Вие сте го свалили, нали?
— Моля? — Яков вдигна въпросително вежди.
— Сари Шаган — произнесе Търкот. — Спътникът на „Земя без граници“ се е намирал точно над този район, когато внезапно е започнал да губи височина.
— Ах — махна с ръка Яков. — Ами да, нашите са го уцелили с лазер.
— Но защо? — зачуди се Търкот. — Защо сте започнали всичко това?
— Да сме го започнали? О не, надценяваш способностите ни. Това е започнало преди десет хиляди години! Война, която се води твърде дълго и в която ние, хората, сме само пионки. Но не задълго. Ние също умеем да се сражаваме. Не се ли питаш защо им е била нужна подобна мутация? За да си я сложат в епруветка в „Мисията“? И какво се крие зад тези четири планирани старта на остров Коро?
— Могат ли да разпространяват заразата чрез спътник? — попита Търкот.
— Тук е станало точно така. Само че засегнатият район е доста ограничен.
— Кажи го на хората от Вилхена — изсумтя Яков. — Според мен товарът на четирите спътника е различен. Доказа го един от нашите агенти в Четвърти отдел, но заплати с живота си за това разкритие. Един спътник може да се окаже недостатъчен, но виж, четири са друго нещо. Стигат да покрият по-голямата част от света. Нима трябва да ги оставим да осъществяват необезпокоявани плановете си? Да, свалянето на спътника е наше дело. И заради него беше унищожен Четвърти отдел.
— Сигурен ли си в това?
— Вече в нищо не съм сигурен — наведе глава Яков. — Освен, че трябва да спрем Черната смърт.
За „Призрак“ бурята не представляваше никаква заплаха. Четирите мощни турбовитлови двигателя надвиваха без усилия силата на вятъра, а екипажът вътре продължаваше да изпълнява задачите си. Топлинните изображения също не бяха засегнати от промяната във времето. Наблюдението се осъществяваше с контраст и яркост като при нормален слънчев ден.
Самолетът се носеше ниско, с постепенно разширяване на диаметъра.
В задния отсек на АУАКС една млада жена лейтенант следеше неотклонно монитора. От време на време въвеждаше нова програма и сверяваше данните. На няколко пъти отвори допълнителни страници, за да се увери във верността на получената информация. Накрая се завъртя на стола и побутна човека до нея.
— Ей, Робинс, я погледни.
Робинс побърза да превключи монитора си на същата радарна честота.
— Какво има, Джеферсън?
— Просто гледай.
— Но какво да търся? — попита Робинс след минута.
— Ето там! Виждаш ли?
— Сянка — кимна Робинс. — Какво толкоз? Навън има буря, ако не си забелязала.
— Виж какво става, когато накарам компютъра да направи дигитално увеличение на тази „сянка“.
— Какво, по дяволите, е това? — попита Робинс.
Джеферсън му подаде една папка.
— Пропуснал си да си прочетеш домашното. Полковник Лоренц няма да е особено доволен.
Робинс плъзна пръст по първата страница.
— Програма „Тиха звезда“ на „Локхийд“. Но тук става въпрос за експериментална работа, а не за реално производство. При това експериментите са приключили някъде в края на седемдесетте.
— Което не означава, че някой друг не ги е продължил. Добавяйки всички преимущества на съвременните компютърни технологии и антирадарни покрития.
Робинс й върна папката.
— Ти го намери, ти иди да се похвалиш на полковника.
Пилотът на „Врабче“ знаеше, че доближава целта. Той натисна копчето на предавателя и излъчи кратък сигнал.
Толанд неочаквано се изправи, преодолявайки болката в корема. Бръкна в джоба и извади миниатюрния приемник.
— „Врабче“, тук „Конник“15. Прието.
Той вдигна глава и огледа мрачното небе, опитвайки се да надзърне зад завесата на дъжда.
— „Конник“, тук „Врабче“. Ще бъда долу след три минути. Бъдете готови за бързо качване.
— Разбрано. Край. — Толанд се огледа с намръщено от болка лице. — Самолетът идва. Пригответе се.
— Спипахме го! — извика полковник Лоренц. — Опипахме ги и двамата!
Малкият самолет вече се виждаше съвсем ясно на екрана, бяха засекли и УКВ-излъчването от земята.
— Изпратете координатите на „Призрак“ и скакалеца — нареди той.
В кабината на „Врабче“ пилотът придържаше щурвала с една ръка, докато с другата измъкна от кобура черния, лъскав пистолет. Имаше място само за още един човек и той беше Балдрик.
— Какво виждаш? — обърна се първият пилот на „Призрак“ към мерача.
— Засякох ги на земята. Четирима. — Мерачът местеше настройката на прибора за нощно виждане. — Видях и самолета. На около два километра вляво пред нас.
— „Орел“, тук „Едно-едно“. Чакаме заповеди. Край.
Полковник Лоренц нямаше ясна представа какво всъщност става. Ето защо реши да се допита до капитан Търкот, който изглежда отговаряше за цялостното изпълнение на операцията.
Отговорът на Търкот беше лаконичен.
— Свалете самолета.
Пилотът на „Призрак“ се ококори.
— Моля, повторете. Приемам.
Доколкото му беше известно, досега нито един самолет от този тип не бе влизал във въздушен двубой с други машини.
— Кийгън — обърна се той към мерача. — Чу ли това?
— Ами, да — потвърди Кийгън. — Край на разходките. Произведоха ни в клас изтребител. Представям си как ще се смеят момчетата от базата, като им разкажем. Дай ми равен полет, азимут, двеста седемдесет и един градуса.
Пилотът на „Врабче“ зърна края на пистата през очилата за нощно виждане. Премести щурвала напред и самолетът започна плавно да се спуска. Разполагаше с не повече от секунда и половина, за да осъзнае какво става, преди линията от трасиращи откоси, която проряза тъмнината пред него, да се озове вътре в кабината и да го превърне в потръпваща кървава маса.
— Ей, какво беше това? — викна Фолкнър, забелязал трасиращите изстрели, които летяха косо надолу към пистата.
