Фолкнър не се бе зарадвал на увеличаването на своя дял.
Скакалецът се носеше ниско над короните на дърветата, право към мястото, указано в съобщението от АУАКС. На стотина метра от целта Търкот нареди на пилота да спусне скакалеца върху оголено място сред гората. Търкот слезе пръв, следван от Яков и Кениън. Скакалецът се издигна и увисна на три метра над тях.
Търкот огледа района, но на пръв поглед не се забелязваше нищо странно. Понечи да тръгне напред, когато Яков го сграбчи за ръката.
— Какво е това там? — руснакът сочеше с дулото на автомата едно наклонено дърво с изтръгнати от земята корени. Търкот също го забеляза и се затича нагоре по склона. Когато стигна билото, той спря и се огледа. Купчина от разкривен метал се въргаляше в края на дълбока диря, прокарана през шубраците.
— Това е спътникът — извика Яков, заобиколи го и коленичи до разбитата сонда. Сцената внезапно се озари от блясъка на светкавица. Няколко секунди по-късно отекна и гърмът.
Толанд също се озърна, когато небето бе прорязано от светкавица. Мярна буреносни облаци и се зарадва. Чудесно. Скоро ще завали и следите им ще бъдат заличени напълно. Вече нямаше никакъв начин да ги открият — който и да ги следваше.
— Насам! — повика ги Кениън.
Търкот и Яков дотичаха при него. На тревата лежеше сгърчено, застинало, неподвижно тяло. Яков го освети с фенерчето и те видяха дупките от куршумите. Но имаше също и познатите следи от болестта. Кожата на убития бе изпъстрена с черни мехурчета.
— Не сме защитени. Можем да се заразим — предупреди ги Кениън.
— Скоро това очаква всички — произнесе уморено Търкот. Беше му омръзнала тази игра на криеница. Нямаше никакъв друг начин да проследят онези пред тях.
Търкот се огледа. Вятърът се усилваше и ставаше все по-влажен.
— Времето се променя — извика им той. — Да се връщаме в скакалеца.
19.
Пилотът провери още веднъж картата и я сгъна внимателно така, че районът, който го интересуваше, да остане отгоре. След това я закачи с лепенка за бедрото си. Не разполагаше на борда с почти никакви електронни уреди, освен двигателя, чистачките на стъклото и приборите върху таблото за управление, тъй че навигацията оставаше изцяло негово задължение. Бяха го снабдили с малък УКВ-приемник, за да се свърже с хората долу, когато наближи. Пилотът бе свикнал с подобни операции и не се съмняваше, че ще се справи с издирването на целта. На външен вид приличаше на Балдрик — висок, плещест, с руса коса и яркосини очи.
Беше прекарал в търпеливо очакване два дни. Самолетът — специална, свръхмодерна и свръхсекретна конструкция с названието „Врабче“ — бе скрит под маскировъчна мрежа на изоставено летище, толкова близо до целта, колкото позволяваше здравият разум и опасността да попадне в заразената зона.
Той премести главния превключвател, двигателят се закашля и после заработи равномерно. Макар турбовитлов, той бе поставен в специален кожух пред пилотската кабина, за да се намали максимално шумът от работата му. Перките също бяха с необичайна дължина — над два и половина метра — и се въртяха относително по-бавно. В резултат от всички тези нововъведения полученият при полета звук не надвишаваше по сила шума от свистящ между дърветата вятър.
„Врабче“-то бе изработено в една южноафриканска компания с технологии и чертежи, откраднати от изследователската програма „Тиха звезда“ на „Локхийд“. Компанията принадлежеше на картела „Тера Лел“. При създаването на самолета бяха търсени две основни характеристики — максимално нисък шум от двигателя и минимална възможност за радарно засичане. В случая относително ниската му скорост нямаше значение, тъй като целта бе само на деветдесет километра от летището. Пилотът знаеше, че ще бъде там след по-малко от четиридесет минути.
Пистата бе с пръстено покритие, а дъждът само щеше да затрудни допълнително и без това трудното излитане. Пилотът освободи спирачките и машината бавно потегли. Присвил очи зад стъклата на очилата за нощно виждане, пилотът се стараеше да игнорира движението на стъклочистачките и да поддържа прав курс. След шестдесет метра вече бе набрал достатъчно ускорение. Дръпна щурвала към себе си и усети, че колелата се откъсват от земята. Малко след това самолетът прелетя над близкия край на гората с разперени криле и обърна на запад.
Полковник Лоренц бе наредил да преместят АУАКС-а още по̀ на юг и сега следваха бреговата линия на Перу. На екрана се виждаше само още една движеща се точка и това бе самолетът, който осигуряваше охраната им.
Той включи микрофона.
— „Призрак едно-едно“ говори „Орел“. Приемам.
— Тук „Едно-едно“. Приемам.
Лоренц предаде накратко на пилота на „Призрак“ какво иска от него. Всъщност „Призрак“ не беше изтребител, а транспортен самолет АЦ-130, модифициран за изпълнение на бойни операции. Беше снабден със 7,62-милиметрова многостволова картечница, 40-милиметрово оръдие и 105-милиметрова гаубица, всички свързани с компютъризирана целеуказателна система с изключителна точност. На стрелците оставаше само да натискат спусъка толкова дълго, колкото им издържат пръстите.
Но сега Лоренц искаше самолетът да се доближи до скакалеца и да започне да кръжи около него на минимална височина в постоянно разширяващи се кръгове, търсейки следи от човешко присъствие на земята.
— Прието — обади се накрая пилотът на „Призрак“, когато Лоренц приключи с инструкциите. — Време до пристигане в района на действие петнадесет минути. Край.
— Още един километър — Обяви Толанд. Той откачи манерката и отпи жадно, без да спира. Отново гореше от треска и бързо губеше телесни течности.
Огледа се. Фолкнър и последният наемник също не изглеждаха никак добре, но Балдрик беше във форма. Разбира се, Балдрик не бе участвал в оная проклета засада.
Лексина изслуша доклада на Елек от Циан Лин и след това съобщението от Гергор и Коридан, които продължаваха да си проправят път на Юг. Засега събитията не се развиваха според предварителния план и това я безпокоеше. Вярно, че Елек бе проникнал в гробницата и се намираше почти на крачка от източника на енергия, но пътят му беше блокиран. Напразни се оказаха надеждите й, че стражът в гробницата може да им предостави ключа за подземието.
Беше се настанила в голямо черно кресло и следеше сияещия монитор пред нея. Още няколко сигнални светлини блещукаха на контролното табло.
Не знаеше много за тази база, построена от аирлианците в далечни времена, когато все още са властвали над цялата Земя. Нямаше представа нито за предназначението й, нито кой, защо и кога я е атакувал, но предполагаше, че това е станало по времето на дългите войни между Аспасия и Артад, заедно с техните инструменти: Водачите и Онези, които чакат. Толкова много скъпоценна информация бе изгубена с течение на времето.
Енергийните запаси на базата бяха почти на изчерпване, както и нейните припаси. Нямаше как, трябваше някак да издържи до пристигането на Гергор и Коридан. Добре, че все още разполагаше със сателитна връзка, така можеше да разговаря с тях. За съжаление точно разговорът, на който разчиташе — с Дънкан — не бе протекъл благоприятно.
Но едно нещо беше научила в течение на годините работа в СТААР — че винаги съществуваше начин една губеща позиция да се превърне в печеливша. Тя включи отново сателитната връзка.
На другия край отговориха след първото позвъняване.
