местонахождение на нещо в района.
— Като например? — попита Кениън.
— Като например падналият спътник — отвърна Яков.
Търкот кимна.
— Това ще е твоята жадувана нулева точка.
— А, не — възрази Яков. — Това е началната точка на заразяване. Нулевата точка е „Мисията“.
Дънкан застана зад дебелия, брониран прозорец. Совалката „Индевър“ и стартовата площадка доминираха над цялата околна картина, на фона на океанската шир.
— Това е първият двоен старт на НАСА — призна Копина, придвижила се безшумно до нея.
— Ще могат ли да се справят?
Копина кимна.
— Подготвили сме план за взаимодействие на двата центъра.
— Кои „вие“?
— Космическият център. — Копина посочи совалката. — Всяка от совалките може да превозва максимум осемчленен екипаж, десет души — ако пренебрегнем правилата за безопасност. Доста ограничена бройка, признавам. Но засега не разполагаме с друго средство за космически транспорт. Поне в Щатите. В „Рокуел“ разработваха второ екипажно отделение, което да се монтира вътре в товарния отсек, но досега не са се похвалили с конкретни резултати. Във всеки случай не са стигали до стадий на изпитания. В момента и двата екипажа наброяват по десет души. Повечето са бивши „тюлени“. Пилотите и заместник пилотите естествено са от НАСА.
— След като ги изстреляме, остава ли ни някаква резервна възможност за връзка с космоса?
— Разбира се. Совалката „Атлантис“, която в момента също се преустройва. — Копина държеше в ръката си миниатюрен модел. — Само няколко уточнения, за да разбереш за какво става въпрос. — Тя посочи совалката, прикачена на сдвоени ракети. — Това е космическият кораб за многократно използване. Монтиран е върху два ракетни ускорителя. Големият резервоар в средата носи горивото. Мнозина не го знаят, но ракетите са прикачени за стартовата платформа с помощта на четири болта. При старта, първо се запалват трите двигателя на совалката, ето тези реактивни сопла. Те се зареждат от външния резервоар, за да може космическият кораб да излезе на орбита с максимален резерв от гориво. Като горивна смес се използват течен водород и кислород. Възпламеняването на ракетите носители се извършва шест секунди преди старта. — Тя докосна основата на двете ракети. — Нарастването на съотношението тяга-тегло е под постоянно автоматизирано наблюдение до момента, когато достигне пределната стойност. Веднага след това се подава сигнал към инициаторите — всъщност малки експлозиви — които взривяват осемте болта, придържащи двете ракети носители към стартовата платформа, и космическият кораб е свободен да полети. Това е мигът на старта. Приблизително шестдесет секунди след старта се постига максимална динамична тяга, но тя никога не надхвърля 3 g. След две минути вертикален полет ракетите носители изчерпват запасите си от гориво и биват разкачени от централния резервоар. Обикновено падат в океана с помощта на парашути и там ги прибираме. Совалката междувременно е набрала солидно ускорение. Запалват се главните двигатели, които работят в продължение на шест минути — до към осмата минута след старта. След това, малко преди да бъде достигната орбитална скорост, се освобождава и външният резервоар. Той изгаря в атмосферата или пада на голямо разстояние от тук.
— И къде по-точно?
— Някъде в южната част на Тихия океан. На ред са предните маневрени двигатели на совалката, с които се извършват окончателните корекции. Височината на орбитата е в пределите между 184 и 400 километра. Корабът-майка и „хищният нокът“ са на височина 280 километра. За „Индевър“ не представлява особена трудност да се скачи с кораба. Трудно е да си представим, че биха го подминали, без да го забележат, нали?
— Какво има в товарния отсек на „Индевър“? — попита Дънкан.
— Инструменти и снаряжение за херметизиране на кораба-майка и за поправка на „нокътя“.
— Отворът в стената на кораба трябва да е доста голям. Как смятат да го запушат?
— Снабдени са с високотехнологичен материал, който е в състояние да се разширява и втвърдява във вакуум — обясни Осболд. — Предимството е, че ще разполагат със солидна основа под краката си — в случая, палубата на кораба. Освен това ще работят в космоса. Главната им задача е да монтират въздушен шлюз и да осигурят вътре подходяща за дишане атмосфера. На „Колумбия“ също има строителни материали. Общото им количество надхвърля шестдесет тона. Освен това „Колумбия“ ще пренася и запасите от гориво за екстрени случаи. Опасявам се, че скачването с „нокътя“ няма да е толкова лесно. Пък и след това „Колумбия“ ще трябва да го вземе на буксир и да го откара при кораба-майка.
— Наистина ли смятате, че тази задача ни е по силите?
— Ако не успеем отведнъж — произнесе замислено Копина, — ще направим и втори опит. Първо да осъществим скачването. После да херметизираме кораба-майка. След това… всъщност, вече ти обясних.
Високоговорителите изпращяха отново:
— Необходимо ли е? — Дънкан посочи високоговорителя.
— Ах, това ли? — Копина се засмя. — Не. Всяка група разполага със собствен канал за връзка. Останало е като традиция от далечни времена. Нали знаеш, с течение на времето човек става суеверен…
— Това е — обяви Копина. — Започва се.
Лексина отвори очи. Първото, което почувства, бе нахлуващият в гърдите й въздух. Беше застоял и миришеше неприятно, но все пак беше въздух. Тя се огледа. Лежеше на черен метален под. Помещението бе с дължина около шест метра и овална форма. На тавана се виждаше люкът, през който бе проникнала. Светлината бликаше от серия синкави тръби, монтирани вертикално на равни разстояния. Вляво имаше врата с познатото шестоъгълно табло до нея.
Тя се изправи малко неуверено на крака и пое към вратата, но нещо привлече вниманието й. Беше тънка, назъбена линия, в долния край на стената. Когато се досети какво представлява, тя почувства искрено възхищение към създателите на комплекса. Постройката датираше още от времето преди страхотния взрив да премахне планината. Стените й бяха издържали неизмеримото ударно натоварване, докато цялата тръбовидна конструкция бе потънала навътре в скалния масив. Едва по-късно, след като комплексът са бе озовал под водата, някой бе монтирал въздушния шлюз.
Опитваше се да си представи енергията, която е била използвана, за да бъде взривен върхът на планината. После си спомни, че не разполага с много време и забърза към вратата. Спря пред таблото и въведе добре познатия код.
Във Вилхена Норуард се опитваше да потуши завладелия го страх, докато запалваше с треперещи пръсти поредната цигара. От доста години беше лекар, но досега не се бе сблъсквал с толкова много мъка и страдание, събрани на едно място. Освен това никога не бе работил с мисълта, че дните му са преброени и че краят е неизбежен и близък. Беше излязъл да си отдъхне зад лазарета.
С помощта на сестра Анхелина бе разпитал няколко пациенти — от тези, които все още можеха да говорят. Вече имаше сравнително добра представа за темпото, с което се развива болестта.
Той допуши набързо цигарата и се върна в помещението. Една приведена фигура влачеше безжизнено тяло на пода.
— Сестра Анхелина! — Норуард се завтече да й помогне.
— Опитвах се да го преместя в другото отделение — обясни задъхано монахинята. Дрехите й бяха опръскани с кръв и изпражнения. Тя положи тялото на пода, коленичи до него, начерта във въздуха кръст и започна тихо да се моли.
Норуард я заобиколи и надникна в централното помещение. Неколцина от болните се бяха изтърколили на пода, след изтощителната борба с болестта. Миришеше на смърт. Телата бяха покрити с прясна и
