— Аирлианците от Марс няма за какво да се безпокоят — отбеляза Дънкан.
— Права си. Но какво ще стане с техните протежета на Земята? С Водачите?
— Знаеш добре, че стражът не пожали своите шпиони в „Меджик-12“. За тях хората са само инструменти за постигане на целта.
— Вярно, но тези инструменти все още са им необходими — поне докато открият втората рубинена сфера. Дали пък корабът-майка не им е притрябвал за нещо друго?
— Не зная… — в слушалката се разнесе въздишка. — О, Божичко! Майор Куин ми каза нещо, което отпърво не сметнах за особено важно. Сега обаче ми се струва, че има пряка връзка със суматохата около кораба-майка.
— Какво е то?
— Куин е измъкнал информация от твърдите дискове относно „Мисията“. Стари неща, изглежда Яков е прав и „Мисията“ действително се намесва в човешкото развитие от доста време. Ще ти изпратя копие. Казах му да ми намери нещо по-ново. Друго обаче е интересно. Изглежда в базата „Скорпион“ също са правили проучвания по въпроса, но при търсенето на информация са използвали ключовата дума „ковчег“. Може би тук се крие връзката с кораба-майка. Гравитационните двигатели са невредими и нищо не пречи корабът да бъде приземен и дори да се върне отново на орбита без помощта на рубинената сфера.
— Като Ноевия ковчег — промърмори Търкот.
— Да, с чиято помощ избраниците на аирлианците ще преживеят Черната смърт и ще се върнат обратно като техни верни слуги.
Търкот погледна към другия край на помещението, където Яков все още разглеждаше снимките.
— Мда, и преди са го правили. Подрязват ни крилата, за да станем послушни. Ако Черната смърт се разпространи достатъчно бързо, дори совалките няма да успеят да излетят, за да се скачат с кораба-майка. Бас държа, че това е била крайната им цел.
— Майк, не бива да позволим да се случи.
— Ти ми осигури каквото поисках — рече Търкот.
Докато разглеждаше кратера, Лексина се опитваше да си представи на негово място планината. Беше я виждала на снимки от времето, преди да бъде разрушена. Била е по-голяма дори от Килиманджаро.
Беше застанала на ръба на кратера Нгоро-нгоро, едно от най-интригуващите места в Танзания. Нгоро- нгоро бе вторият по големина кратер в целия свят. Диаметърът му бе петнадесет километра, а вътрешната площ надхвърляше четиристотин и осемдесет квадратни километра, включвайки в границите си и езерото Сода, разположено в неговия център. Кратерът се намираше на двадесет и два метра над морското равнище и всъщност представляваше върхът на грамаден, отдавна угаснал вулкан — по-голям брат на разположения източно Килиманджаро.
Гледката беше забележителна, като пътешествие в недокосната от цивилизацията Райска градина. Склоновете на кратера бяха стръмни и затрудняваха проникването в него — един-единствен път водеше към вътрешността. Растителността бе предимно ниска, но в единия край на кратера имаше гъста гора. Самото езеро, макар и голямо, не беше никак дълбоко. Заради отдалечеността си от големи селища и сравнително безлюдния район на страната кратерът гъмжеше от живот.
От раницата си Лексина извади малък сив инструмент, с дължина около осем сантиметра, изрисуван с шестоъгълници. Знаеше, че вече е достатъчно близко, но въпросът бе дали там, където отива, все още има нещо, което да заслужава внимание.
Лексина натисна най-горния знак и шестоъгълниците се озариха в зелена светлина. След това въведе кода и горният край на инструмента светна в оранжево.
Тя се завъртя бавно в кръг, като държеше инструмента пред гърдите си. След като описа първия кръг, Лексина въведе нов код и предният край на прибора засвети в червено. Отново се завъртя. Не бързаше особено. Знаеше, че от момента на големия взрив е изминало много време.
Внезапно инструментът изписука и в центъра му се появи яркочервена линия. Въпреки това тя завърши поредния кръг и едва тогава свери посоката, от която бе засякла сигнала. Идваше точно от центъра на кратера. Лексина пое в тази посока, като се стараеше да върви в права линия, независимо от храстите и останалите препятствия.
Постепенно пред погледа й изникна езерото. Инструментът продължаваше да сочи напред. Когато приближи брега, тя си свали раницата, преметна я през рамо, сетне смъкна и черната наметка. Без да спира, Лексина навлезе във водата, която засега й стигаше до глезените. Беше изучавала внимателно особеностите на района и знаеше, че дълбочината на езерото не надминава метър и двадесет.
Инструментът все така неизменно сочеше центъра на кратера. Брегът отзад бързо се отдалечаваше, водата вече й стигаше до пояса и малко забавяше движението й. Ято птици, които плаваха наблизо, литнаха подплашени от плясъка на водата. Недалеч вляво, чифт изпъкнали очи върху блестяща, заоблена глава следяха всяка нейна стъпка. Лексина знаеше, че трябва да внимава с хипопотамите, чиито постъпки често бяха непредсказуеми, но въпреки това не се отклоняваше и на сантиметър от посочения курс. Наложи се да мине само на няколко метра от потопеното животно.
Писукането на инструмента се усилваше, паузите между сигналите ставаха все по-къси. Въпреки това остана изненадана, когато дъното под краката й внезапно изчезна и кафявата вода я погълна, затваряйки се над главата й. Лексина се оттласна, изплува на повърхността и се върна на плиткото.
След това клекна и опипа сантиметър по сантиметър дъното. Ръбът, от който започваше дълбочината, бе съвсем гладък. Тръгна наляво, като плъзгаше ръка по него и скоро установи, че под водната повърхност има отвор, с диаметър поне шест метра. През цялото време инструментът продължаваше да сочи към центъра. Тя го изключи и го прибра в подгизналата раница, като закопча грижливо капака. Пое си дълбоко въздух и скочи право в средата на отвора. Продължи да се спуска надолу, като си помагаше с крака и само нарастващото напрежение в ушите й подсказваше, че дълбочината се увеличава. Въздухът, който изпускаше от време на време, очертаваше пътечка от мехурчета към повърхността.
Най-сетне протегнатите й ръце докоснаха нещо гладко и плоско. Пръстите й шареха из непрогледната, кална вода. Не след дълго докосна полукръгъл метален предмет, който стърчеше нагоре. Лексина го сграбчи с лявата си ръка и продължи да опипва наоколо с дясната.
Запасите от кислород бързо привършваха, намираше се под водата почти цяла минута. Отново докосна нещо — беше тънка, релефна линия върху металната повърхност. Проследи я до разклонението, където три подобни линии се събираха под прав ъгъл. Плъзна длан встрани от тях намери още — цяла серия от шестоъгълници.
Умът й започваше да се замъглява от недостиг на въздух, дробовете й се раздираха от мъчителни спазми, но тя продължаваше да изучава шестоъгълниците. Имаше един централен, заобиколен от още шест. Лексина ги натисна в последователността, която бе запомнила преди много години.
Изведнъж металната основа под нея започна да се издига. От дъното бликна фонтан от сгъстен въздух, който я преобърна и едва не я изстреля нагоре. Въпреки това Лексина продължаваше да стиска дръжката на люка. Завъртя я в едната посока, сетне в другата и най-сетне почувства, че металният похлупак поддава. Пъхна се в отвора и веднага затършува за контролно табло по стената. Знаеше, че само след няколко секунди ще изгуби съзнание. Пръстите й докоснаха идентична серия от шестоъгълници и тя въведе кода. Усещаше как водата се носи край нея, изтласквана от затварящия се отгоре люк.
Сега вече беше като в капан. Отвори уста и последните мехурчета въздух излетяха навън. Съзнанието й угасна, нахлуващата отгоре вода завъртя тялото й и го блъсна в стената. След това всичко бе погълнато от мрак.
17.
Търкот разгъна картата, а Яков и Кениън надничаха през раменете му.
— АНС е засякла сателитни излъчвания някъде в този район. Днес сутринта някой е използвал един от спътниците за наземна ориентация за усилвател на собствените си сигнали.
— И какво от това? — попита Кениън.
— Първо, този някой трябва да е притежавал доста модерна апаратура — обясни Търкот, без да откъсва поглед от картата. — Второ, според специалистите от Агенцията, целта е била да се открие точното
