свят! Прахосваме безумни пари за въоръжаване, а за медицината дори не се сещаме! Само че този път си намерихме майстора! Дори да докараме всички свръхмодерни институти на Щатите на куп, пак няма да можем да се справим с Черната смърт!
— Но ако наложим карантина и…
— Късно е — прекъсна го Норуард. — Нали я чу? Мнозина са избягали в джунглата и надолу по реката.
Търкот си спомни за ракетата носител в Коро със спътника на „Земя без граници“. Вече имаше представа какво може да е съдържанието на сондите.
— Никой няма да е в безопасност, ако не съумеем да ги спрем навреме — произнесе той.
— Защо тръгват въоръжени? — попита Дънкан.
„Тюлените“ бяха отишли на последен инструктаж преди излитането. Двете с Копина се върнаха в големия хангар, където върху една маса бяха подредени различни образци на оръжие.
— Те са военни — произнесе Копина, сякаш това обясняваше всичко.
— И какви са тези оръжия?
Копина се доближи до масата.
— Все още нямаме голям избор в разработването на оръжейни системи за открития космос. Основно от усилията в областта на въоръжаването са насочени към неща като защитни ракетни установки, отбранителни системи „Звездни войни“, никой не мисли за престрелки в космоса. Така че, наложи се да прегледаме всичко, което може да ни свърши работа и да подберем най-подходящото. Направихме обширни изпитания с резултати, които не отговаряха на предварителните ни очаквания. Така например химичните лазерни оръжия се оказаха неподходящи, заради прекомерно голямата си маса. Лазерните установки със свободни електрони показаха обещаващи резултати, но при настоящото техническо ниво не са в състояние да осигурят достатъчно мощен лъч, дори за да заслепи противника, ако попадне право в очите. Ето защо те също отпаднаха. Друго екзотично оръжие, което често виждаме по телевизията, но не притежава практическа стойност, бе високоенергийният лъчев пистолет. Хубава идея, стига някой да съумее да миниатюризира устройството и да фокусира достатъчно лъча. — Тя се извърна и махна с ръка към масата. — Ето с какво завършихме.
Дънкан огледа образците, докато Копина вдигна нещо, което наподобяваше чук, с тръба вместо дръжка и ръкохватка на другия край. Беше изработено от черен, лъскав метал. Върху тръбата бе монтиран телескопичен мерников механизъм.
— Това е нашият… — Копина направи пауза, опитвайки се да намери най-подходящия израз — да го наречем космически автомат М-12. — Тя подаде устройството на Дънкан. — Официалното му название е МК-98.
Дънкан пое оръжието и едва не го изпусна.
— Колко тежи това нещо?
— Деветнадесет килограма без пълнител. С него още пет.
Дънкан го улови за ръкохватките. Знаеше, че Търкот би изгарял от любопитство, но за нея бе само къс мъртъв метал.
— В космоса няма да тежи толкова. В безтегловност — добави Копина.
Дънкан го постави с трясък на масата.
— С какво стреля?
Копина вдигна цилиндър с дължина шестдесет сантиметра, който имаше същия диаметър, като МК-98. Натисна едно копче и капачето отгоре подскочи на пружина. След това опря горния му край в един жлеб в основата на автомата и натисна пълнителя, който влезе вътре с щракване. Взе оръжието и се прицели в масивната греда, поставена в една от бетонните ниши на хангара. Мускулите на ръцете й изпъкнаха, докато въртеше дулото.
— Има лазерен мерник — обясняваше тя. На стената се появи червена точка. — Не бива да забравяш да включиш главния енергоизточник на автомата. — Тя натисна едно под друго две копчета. Из въздуха се разнесе пронизително бръмчене. — Сега вече сме готови за стрелба. — Една малка лампичка близо до спусъка бе светнала в зелено.
Копина дръпна спусъка. Не последва очакваната експлозия, само бученето рязко се усили. Нишата се изпълни с летящи трески, които се удряха в стените й и отскачаха назад. Копина свали оръжието и отведе Дънкан при нишата. Точно в средата на гредата имаше отвор с ширина два-три сантиметра, който образуваше тунел. Същият отвор се виждаше и в бетонната стена. Дънкан все още не можеше разбере кое е причинило пробойните. Копина се огледа, клекна, взе нещо от пода и й го подаде. Беше блестящ метален къс с дължина петнадесет сантиметра и заострени краища.
— Това е проектилът. Покрит е с обеднен уран, невероятно твърд.
— А кое му придава високата скорост? — запита Дънкан, докато се връщаха при масата. Беше чувала, че обедненият уран за първи път е бил използван във Войната в залива.
— Пружини.
— Пружини?! — повтори Дънкан.
Копина се засмя и потупа корпуса на автомата.
— Да, гледай на него като на най-мощния харпун в света. На технически език названието му обаче не е „харпун“, а „стрелково оръжие с кинетично задвижване“.
Тя изтегли цилиндричния магазин.
— Вътре има десет проектила, подобни на този, който ти показах, притиснати от сгънати пружини. Когато дръпнеш спусъка, пружината се освобождава и така се изстрелва проектилът. Цевта е снабдена с електромагнитен баланс, по такъв начин проектилът преминава през нея без да докосва стените и да губи от скоростта си. Такава е и ролята на акумулаторната батерия — от нея се зарежда движещия механизъм на цевта.
— И с каква скорост стреля?
— С каквато можеш да дърпаш спусъка. Веднага след изстрела магазинът се завърта и е готов да освободи следващия проектил. Освен това притежава и адаптер за връзка с тактическия боен скафандър. — Копина заобиколи масата и спря при друго оръжие, което доста наподобяваше МК-98. — Това е тежката артилерия. Оперира на същия принцип, на който и деветдесет и осмицата — с пружинно задвижване — но проектилът е различен. — Тя вдигна миниатюрен снаряд с дължина петнадесет и дебелина пет сантиметра. — Сама виждаш разликата. Снарядчето е кухо, по-точно заредено е със силен експлозив. С удоволствие бих ти го демонстрирала, но се опасявам, че ще събори стената. Представям ти модел МК-99. Нашите момчета ще вземат няколко такива със себе си.
— Едно нещо не можах да разбера. Защо задачата е поверена на военните?
Дънкан разглеждаше подредените на масата образците. Изглеждаха толкова странни, дори примитивни, в сравнение със свръхмодерните технологии, заложени в конструкцията на бойния скафандър. Припомни си думите на Яков — че „Мисията“ държала под контрол техническия прогрес на човечеството, насърчавайки развитието в една насока и възпрепятствайки го в други.
Копина обърна гръб на масата и поклати глава.
— Виж, на този въпрос и аз не мога да ти отговоря.
— Кои сте вие? — попита Че Лу.
Намираха се в горния тунел на гробницата, където облечените в черни униформи фигури ги бяха вкарали под дулата на оръжията. Бяха се спуснали дотук с помощта на въжета.
Веднага щом влязоха в галерията, тя се озари от светлина, също както бе станало и предишната седмица, са че тогава се бяха появили откъм главния вход на гробницата.
И този път Че Лу остана поразена от размерите на помещението. Масивни метални подпори се издигаха към свода и изчезваха някъде от другата страна. По пода бях подредени черни сандъци и контейнери с най- различни размери — от няколко десетки сантиметра до над стотина метра височина. Отсрещната стена бе поне на два километра от тях.
Вдясно се виждаше познатото зелено сияние, което обозначаваше залата на командния център. Че Лу вече знаеше, че там, в неголямо помещение, зад плъзгаща се стена е разположен и тукашният страж-
