— Но ще спаси милиони невинни — възрази Кениън. — Черната смърт дори още не е започнала.
Търкот стана и се доближи до Балдрик.
— Приятелче, ще трябва да си развържеш езика.
— Имам една идея — надигна се Яков. Отиде при изолационния контейнер и извади отвътре малък пластмасов комплект.
— Какво е това? — вдигна вежди Търкот.
— Не можеш… — намеси се Кениън, но Яков го смрази с поглед. Той отвори кутията и извади отвътре спринцовка и шишенце с мътновата течност. Пъхна иглата през гумената тапа и изсмука част от съдържанието й. След това извади второ шишенце и повтори манипулацията. Когато приключи, той се доближи до Балдрик.
— Всички тук вече сме заразени с Черната смърт. Спокоен си, защото си ваксиниран против нея. — Яков разклати спринцовката. — Но това тук е „Марбург“. Може и да не те убие. Шансът е петдесет на петдесет. Във всеки случай, ще те накара да си изповръщаш червата. Освен това, доколкото съм чувал, „Марбург“ засягал предимно зрението и тестисите. За да се получи коктейл, прибавих и малко „Ебола“. — Той се обърна към Кениън. — Да си наблюдавал някога комбиниран ефект от двата вируса в един и същи организъм?
Кениън поклати глава.
— Уверен съм, че резултатът ще е страшен — заяви усмихнато Яков.
Балдрик не откъсваше очи от върха на иглата.
— Не можете да постъпите така с мен… — прошепна той.
Яков се изсмя злобно.
— О, мога, дори без капчица съжаление. Ти си животно и заслужаваш такава смърт. — Той притисна върха на иглата в шията на Балдрик.
Лицето на немеца се изкриви от ужас. Очите му бяха облещени и следяха движенията на Яков.
Върхът потъна в меката плът.
— Само едно леко боцване — прошепна Яков. — И си готов.
— Махнете я — изхриптя Балдрик.
— За „Мисията“ ли работиш?
— Да, за „Мисията“! Но не съм един от тях. Те са само неколцина.
—
— Водачите — обясни Яков.
— Точно така — кимна Балдрик.
— Съществува ли ваксина? — попита Кениън.
— Не.
Яков смръщи вежди.
— Но тогава и ти си заразен! — той притисна отново спринцовката. — Казвай, какво е лечението?
Балдрик мълчеше.
— Отговаряй, мръсен кучи син! — изрева Толанд.
Балдрик огледа присъстващите. Повечето от тях вече показваха ранните симптоми на заболяването.
— Има ли лечение? — повтори натъртено Яков.
Балдрик прикова поглед в неговия.
— Да. Има.
— И след като се заразиш и излекуваш, придобиваш траен имунитет, така ли? Опасен начин на живот, приятелче. Ако не се върнеш навреме в „Мисията“, и ти ще си мъртъв като нас.
— Къде е „Мисията“? — попита Търкот.
— Не мога да ви кажа.
— Къде е „Мисията“? — иглата проникна на един милиметър в кожата.
Балдрик се усмихна. Изведнъж се хвърли напред и върхът на иглата остави дълбока рана в шията му. Той сграбчи автомата, който Кениън бе подпрял на един от сандъците, но докато го вдигаше, Търкот го простреля в ръката. Въпреки това немецът направи втори опит.
— Стига! — извика му Търкот.
Балдрик не му обърна внимание. Дулото почти бе заело хоризонтално положение. Търкот се поколеба. Знаеше, че Балдрик им е нужен жив.
Толанд също посегна към своя автомат, Балдрик го видя, завъртя се и пусна един откос в гърдите му. Сетне вдигна рязко цевта нагоре. Търкот се досети какво е намислил и се хвърли напред, но закъсня с една секунда. Балдрик дръпна повторно спусъка в мига, когато Търкот сграбчи оръжието за приклада.
Куршумът премина през устната кухина и превърна мозъка на Балдрик в пихтия.
21.
Целта, която си беше поставил екипажът на „Индевър“, бе колкото сложна, толкова и предизвикателна. Първо, корабът-майка се преобръщаше бавно в пространството. Второ, както той, така и совалката се движеха по отношение на Земята. Трето, совалката трябваше да се приближи от страната на пробойната и да направи опит да се закачи с помощта на петнадесетметровата манипулаторна ръка, но при такава ниска относителна скорост, при която ръката няма да бъде повредена.
Както се предполагаше, първият опит се оказа неуспешен. Вторият също се провали, като този път скобите на манипулаторната ръка преминаха само на стотина метра от ръба на пробойната — сравнително къса дистанция при маневри с подобни мащаби, но непреодолимо голяма, що се отнасяше до решението на задачата.
При третия опит екипажът вече знаеше, че не разполагат с достатъчно гориво за връщане на Земята.
За щастие третият опит излезе сполучлив. Ръката се плъзна по обшивката, но успя да се закачи за ръба на пробития от взрива отвор и скобите бързо се сключиха в мъртва хватка. Совалката се завъртя около далечното рамо на ръката, удари се в корпуса на кораба-майка, отскочи назад и увисна неподвижно.
След няколко минути десантната група, водена от лейтенант Осболд, вече се готвеше за излизане в открития космос.
— Това също сме го предвидили — обясняваше Копина създалото се положение. — Разполагаме с няколко товарни ракети, снабдени с допълнителни резервоари за гориво. До два дни ще бъдат готови за старт и с тяхна помощ ще приберем „Индевър“.
— Тогава къде е проблемът? — попита Дънкан.
— В психиката. Самата мисъл, че са изолирани, с ограничени запаси от въздух и вода — само за три седмици. Това не може да не им въздейства.
— Биха могли да се приземят с кораба-майка.
— Да, възможен изход, който все още не е одобрен.
— Какво значение има одобряването, стига да могат да контролират движението на кораба?
Копина премести вниманието си върху екрана.
— „Колумбия“ има визуален контакт с „нокътя“. Да се надяваме, че ще се справят по-добре. На „Колумбия“ запасите от гориво са по-големи, но от тях се очаква да вземат щурмовия кораб на буксир.
Дънкан вече виждаше приближаващия се на екрана „хищен нокът“. За разлика от кораба-майка той поне не се преобръщаше.
— Интересно, как е съумял да запази стабилно положение на орбита? — учуди се тя.
— И ние го забелязахме преди два дни. Предполагаме, че има някакво вътрешно изместване, което противодейства на първоначалната ротация. Може би нещо е престанало да функционира или се дължи на движението на горивото в резервоарите, но с течението на времето системата може да промени първоначалното си въртеливо движение.
— Подобно нещо не би ли пречило при нормалното маневриране?
— Кой знае? Имаме още толкова много да учим.
