— „Триста метра до целта“ — разнесе се от екрана гласът на полковник Еган, главния пилот на „Колумбия“. — „Приближаваме със скорост пет метра в секунда. Микрокорекции на курса.“
Макар и не толкова голям, колкото кораба-майка, щурмовият кораб бе истински колос, сравнен със совалката. Върхът му бе извит в едната посока и действително му придаваше форма на закривен нокът.
— „Сто метра. Скорост един метър в секунда. Завъртам товарния отсек в посока към целта.“
— Така обръщат страната с манипулаторната ръка към „нокътя“ — обясни Копина. Междувременно превключиха на камерата от товарния отсек. От тук „нокътят“ бе само тъмно очертание на фона на звездите. Тъничката манипулаторна ръка се разгъваше бавно към него.
— „Какво е това?“ — в гласа на полковник Еган се долови изненада. — „Виждате ли го?“
На върха на „нокътя“ се беше появило малко златисто сияние.
— Махнете ги от там! — извика Дънкан.
— „Бордова група — готова за десант! Скачай!“ — извика полковник Еган в интеркома. — „Твърде сме близо!“
— „Разбрано — скачам“ — дочу се друг глас.
— Това е лейтенант Маркъм, командир на група „Бета“ — обясни Копина.
На екрана се мярна фигура, облечена в тактически боен скафандър с МК-98 в ръце. На гърба си носеше портативен реактивен двигател, а отзад бързо се развиваше прикаченото с карабина въже.
Маркъм вече бе на пет-шест метра извън товарния отсек и се носеше в пространството между совалката и „нокътя“, който бе на по-малко от петдесет метра. От върха на щурмовия кораб бликна златист лъч.
— О, Божичко! — изстена Дънкан.
Лъчът се извъртя, премина покрай фигурата на Маркъм, сетне отново смени посоката си и изведнъж го проряза.
Писъкът отекна в слушалките за по-малко от секунда. Тялото на Маркъм бе разчленено на две, горната част все така бе прикачена към въжето, а долната бавно се отдалечаваше. И от двете части струеше замразена в мехурчета кръв.
— „Скачам!“ — разнесе се втори глас. Появи се още една фигура, този път без прикачващо въже.
— Но какво става? — подскочи Копина. — Този скочи направо от отсека!
Фигурата също държеше автомат и тъкмо се готвеше да стреля, когато блесна втори златист лъч. Дънкан бе завладяна от безмерно възхищение пред храбростта на „тюлените“, които не се предаваха дори срещу превъзхождащия ги в огнева мощ противник.
— „Аварийна евакуация! — извика полковник Еган. — Да изчезваме от тук!“
В този миг блесна трети, още по-силен златист лъч. Камерата го улови за съвсем кратко, сетне екранът угасна.
— Можем да взривим вратата — предложи Круто.
— И да предизвикаме цялата китайска армия да слезе долу — завъртя глава Ло Фа.
— Е, поне ще разполагаме с реален противник — сви рамене Круто. — Навън все още е тъмно. Това ни дава известно предимство.
Останалите наемници закимаха в знак на съгласие. Намираха се на двеста метра от голямата зала, където Елек продължаваше да работи над пулта.
Че Лу не се намесваше в разговора. Беше им заявила, че предпочита да остане. Круто се огледа, обнадежден от поддръжката на другите.
— Взривете я — нареди той.
Двама от хората му се заеха да поставят експлозивите, а останалите се отдръпнаха навътре в тунела.
Че Лу потупа Ло Фа по рамото.
— Желая ти успех.
— И ти ела с нас — старецът я хвана за ръката. — Не ми харесва това място.
— Трябва да остана.
Ло Фа се намръщи и погледна в друга посока.
— От теб исках само да ни вкараш вътре, нищо повече. Сега се погрижи за себе си.
— Но не стана така, както го мислехме. Не искам да попаднеш в ръцете на военните.
— Ще се оправя.
Круто размаха ръце, за да привлече вниманието на всички.
— Като взривим портата, искам да си размърдате задниците. Ще тръгнем на запад. Според нашия приятел — той посочи Ло Фа, — там има партизани, с които можем да се свържем. Те ще ни помогнат да се измъкнем от Китай.
Дотича последният от сапьорите, разгъвайки зад себе си детониращия шнур. Круто извади пълнителя на автомата си и провери дали е зареден.
— Готови? — Той се огледа. — Внимание — взривяваме!
Той натисна детонатора.
Тътенът на взрива отекна в галерията, усилен многократно от сводестите стени на тунела.
— Да тръгваме! — Круто се втурна в тунела, следван от останалите наемници.
Че Лу пое в обратна посока.
— Какво сте направили? — извика запъхтения Елек, който бързаше срещу нея.
— Войниците решиха, че е време да си вървят — обясни Че Лу. — И го направиха.
— Взривили са вратата! — досети се Елек. Той млъкна и се заслуша. От горния край на коридора се дочуха стъпки, които се приближаваха. — А това кой е?
Че Лу сведе глава и напрегна слух. На лицето й изгря усмивка, когато видя кой идва към тях.
— Май не можеш да се разделиш с мен, стари приятелю. — Тя прегърна Ло Фа.
— Не се надценявай, отдавна не си момиче.
Че Лу отстъпи назад.
— Тогава какво има?
Ло Фа се чукна по ухото.
— Слушай.
— Нищо не чувам.
— Правилно — кимна Ло Фа. — А вече трябваше да гърмят изстрели. Между наемниците и армията. Но ги няма. Разбираш ли? Излязох горе и се огледах. Там няма никой. Войниците са изчезнали. Горе е пусто.
В продължение на няколко секунди се възцари пълна тишина.
— И защо според теб са го направили? — попита Че Лу с разтреперан глас. Имаше само едно логично обяснение, но тя не смееше да го каже.
Ло Фа нямаше подобни скрупули.
— Сигурно ще направят опит да взривят гробницата. Затова са дали сигнал за евакуация на района.
— Искат да ни унищожат, значи — кимна Елек. Той се извъртя и пое към контролната зала. След кратко колебание Че Лу и Ло Фа го последваха.
— „Колумбия“ е унищожена — Копина хвърли снимките върху масата в заседателната зала. — Това са спътникови снимки. Вижда се само „нокътят“ и останки.
— На борда имаше десет човека, нали? — попита Дънкан.
— Да.
— Има ли възможност някой да е оцелял?
— Не.
— Остава един неразрешен въпрос. Възможно ли е на борда на „нокътя“ да се крият оцелели аирлианци?
— Нямам представа — вдигна рамене Копина. — Корпусът изглежда невредим. Нищо чудно взривът да е засегнал само двигателя. Чакайте, нима ни обвинявате в небрежност? Нямаше да пратим тези хора горе, ако подозирахме, че могат да попаднат в клопка.
