— „Врабче“, тук „Конник“ — направи опит да се свърже Толанд.
В отговор се чуваше само статичен шум.
Всички се обърнаха назад, когато скакалецът се появи внезапно от завесата на мрака и прелетя безшумно над тях.
— Ето ги! — посочи Търкот. — Свали ни долу!
Приземиха се само на двеста метра от групичката.
Предавателят се плъзна между мокрите пръсти на Толанд и падна на земята. Главата му увисна, подпряна на едното рамо и остана така в продължение на десетина секунди, преди той да отвори очи и да се огледа отново. На изток небето бе порозовяло съвсем леко и облаците изглежда се разсейваха.
Третият наемник от групата лежеше по очи в калта, а от устата, носа и ушите му течеше черна кръв.
20.
— „Индевър“ има визуален контакт с кораба-майка — докладва Копина. На екрана се виждаше издължената, черна сянка на извънземния кораб на фона на дъговидния земен хоризонт. — Това е гледната точка от кабината на совалката.
Двете с Дънкан седяха в една малка стая на тренировъчния хангар. На масата пред тях бяха поставени два монитора — единият следеше полета на „Индевър“, а вторият на „Колумбия“.
С приближаването до гигантския кораб все по-ясно се виждаха следите от ядрената експлозия. В корпуса имаше грамадна пробойна, с дължина над шестстотин метра и назъбени краища.
В най-широката й част — където бе входът към товарния отсек, разстоянието между двата й края бе почти петдесет метра.
— Това нещо се оказа далеч по-здраво, отколкото предполагахме — отбеляза Дънкан.
Копина кимна.
— Учените смятат, че взривът е засегнал само външната обшивка, докато противоударната система и носещите конструкции са останали невредими. Вероятно са били създадени да издържат на колосални натоварвания при пътешествието в космоса.
— След колко време се очаква да започне скачването?
— Приближават се доста бързо. Предполагам, че до тридесет минути ще скъсят дистанцията дотолкова, че манипулаторната ръка на робота да опита прехващане. Да се надяваме, че ще успеят от първия път.
— Ако пропуснат, ще могат ли да опитат пак?
— „Индевър“ разполага с гориво само за един опит. Не успеят ли — край. Ако пък изразходват прекалено много от запасите и накрая се скачат, няма да имат достатъчно за обратния път. Совалката не е конструирана за продължителни маневри в космоса.
— А какво е положението с „Колумбия“?
— Тридесет минути по-късно ще е в близост до „нокътя“.
— Засякохте ли ни? — попита Търкот в микрофона на малкия, но мощен УКВ-предавател.
— Позицията ви е установена — отговориха от „Призрак“. — От тук нататък ще следим всеки от вас. Четиримата се намират на сто метра южно. Ако искате, можем да ги елиминираме.
— В никакъв случай — каза Търкот. — Искам от вас нещо друго… — той предаде накратко инструкциите за действие, после даде знак на Кениън и Яков.
Тримата започнаха да се прокрадват през стелещата се мъгла с готови за стрелба оръжия. Слънцето току-що бе изгряло на хоризонта. Не след дълго Търкот сви наляво и навлезе във високата трева, опасваща изоставеното летище. Тук се приведе, легна по корем и започна бавно да пълзи напред, усещайки как дрехите му подгизват. Другите двама го следваха.
Спряха, след като изминаха още петдесет метра. Търкот опря свити ръце в устата си и извика:
— Ставайте! Хвърлете оръжията и се приближете с вдигнати ръце!
— Майната ти!
Няколко куршума, изстреляни на полуавтоматична стрелба, се забиха в калта близо до обувката на Търкот.
Толанд и Фолкнър се спогледаха.
— Няма да им се дам — произнесе с блеснал поглед Фолкнър, вдигна автомата и пусна дълъг откос през тревата, която ги скриваше от противника.
— Спри малко! — викна му Толанд. — Май имаме избор. Виж, искат да преговаряме.
Третият наемник лежеше зад тях, от известно време конвулсиите му бяха утихнали, но сигурно защото бе изгубил съзнание. Толанд погледна към Балдрик. Мъжът въртеше дръжката на един от куфарите.
— Какво правиш?
— Заповеди — отвърна кратко Балдрик.
— Я престани. Тук аз издавам заповедите.
Балдрик не му обърна внимание. Ръцете му продължаваха да шарят по куфарчето.
— Казах да престанеш!
— Но „Мисията“…
— Пет пари не давам за „Мисията“.
— Аз пък не смятам да умирам от тази гадост — намеси се неочаквано Фолкнър и понечи да стане. Толанд го сграбчи за ръката и го дръпна долу.
— Какво си мислиш, че правиш?
Докато двамата се дърпаха, Балдрик успя да отвори куфарчето. Толанд едва сега забеляза, че вътре имаше бомба с часовников механизъм и германецът се готвеше да я задейства. Той извади светкавично ножа и го забоде право през дланта на Балдрик, приковавайки я към земята.
В този момент зад гърба му отекна изстрел. Толанд се извъртя. Фолкнър се беше строполил в калта, от дупката в слепоочието му шуртеше кръв. Все още стискаше автомата, с който се бе прострелял.
— О, дявол го взел! — изруга Толанд.
— Горе ръцете!
— Кои сте вие?
— Американски войници.
— Какво искате от нас? Нищо не сме ви направили.
— Искаме да говорим.
— Да говорим? А защо ни свалихте самолета?
— И вас ще застреляме, ако не си вдигнете ръцете!
От небето внезапно изригна огън. Два откоса от едрокалибрена картечница разровиха земята недалеч от тях.
— Следващия път ще им наредя да стрелят по вас — извика същият глас.
Толанд се огледа. Само той и Балдрик бяха оцелели.
— Не бива да им предаваме куфарчето — изстена болезнено Балдрик.
— Да, бе. И като го взривиш, няма да има с какво да изтъргуваме кожите си.
— Няма да търгуваш с това! — извика Балдрик и се пресегна към куфара.
— В „Мисията“ изглежда са ти промили мозъка. Нищо не струва колкото живота ми. — Той повиши глас. — Добре, ще получите каквото искате — само ни измъкнете от тук.
Търкот погледна въпросително Кениън.
— Щели сме да получим каквото искаме? Че какво искаме?
— Знам ли? — вдигна рамене Кениън. — Първо да видим какво предлагат.
— Хубаво — Търкот се надигна.
