първите, които чуха съобщението на майор Куин. Лари работеше от тридесет години в НАСА, където служителите на СТААР, с техните неизменни тъмни очила и бледи лица, бяха постоянна гледка при всяко изстрелване. Разполагаха с достъп до всяко съоръжение, благодарение на президентския указ, издаден още по времето на Айзенхауер. Така, като пряко следствие от сложната държавна бюрократична система, те притежаваха неограничена власт, противоречаща на всякаква логика и здрав разум. Съобщението, че не са били земни същества, макар и изненадващо, донякъде можеше да обясни всичко, което се бе случило на Земята през последните няколко седмици.
Ето защо, докато всички останали се втурнаха да изпълняват разпоредбите на Куин, вниманието на Кинсейд бе съсредоточено в съвсем друга посока. Тъкмо се беше свързал с Космическия център, откъдето се извършваше и ранното ракетно предупреждение. Самият център бе разположен дълбоко под планината Чейене, в покрайнините на Колорадо спрингз. Центърът бе на пряко подчинение на ВВС и координираше действията на цялата Отбранителна сателитна система (ОСС). Последната на свой ред бе добре позната на Кинсейд, благодарение на работата му в Лабораторията за реактивни проучвания, където се конструираха ракети носители за извеждане на спътници и сонди в космоса.
Кинсейд знаеше, че спътниците на ОСС поддържат геосинхронизирана орбита и покриват цялата земна повърхност от височина 30 000 километра. Системата бе изградена в годините на Студената война, когато бе имала за основно предназначение ранното предупреждение за изстрелване на междуконтинентални балистични ракети. По време на Войната в залива, тя бе засякла всички изстрелвания на ракети „Скъд“, доказвайки своята висока ефективност, което бе накарало правителството да отпусне допълнителни субсидии за разработването й, така че да бъде в състояние да предава съобщения в реално време до всички тактически звена.
На всеки три секунди ОСС изпращаше инфрачервена карта на земната повърхност и заобикалящото я космическо пространство. Кинсейд знаеше, че по голямата част от тази информация остава на запис в Центъра за ранно предупреждение, освен, разбира се, ако компютърът не засече ракетно изстрелване или появата на някакъв летателен обект в близкото околоземно пространство. Точно в този момент обаче, съдейки по данните от ОСС, не се случваше нищо необичайно.
Кинсейд имаше вид на видял и препатил нюйоркски полицай. Беше един от малцината ветерани на ЛРП и НАСА с участието си още и самото създаване на програмата. Не беше специалист в конкретна област, но умееше всичко. Освен това бе ръководил ВСИЧКИ автоматични космически полети до Марс, което го постави в центъра на събитията, веднага щом бе разкрита аирлианската база в Сидонийския регион на Червената планета.
Кинсейд си погледна часовника. Вече три часа следеше неотлъчно компютъра. Тъкмо реши да остане още половин час, когато забеляза малка червена точица да трепка на екрана.
С помощта на мишката Кинсейд премести указателната стрелка върху точката и я натисна.
На екрана се изписа кодово название:
ТЛ-САТ-9-3/ПРЕДНАЗ — ЦИВИЛ/АРИАНЕ/КОРО
Названието съдържаше цялата необходима информация. Първо — обектът бе дело на човешки ръце, по-точно бе спътник. Второ — имаше цивилно предназначение и бе финансиран от частна организация. Трето — беше изстрелян от Ариане, Европейския космически консорциум или по-точно — от тяхната стартова площадка на остров Коро, Френска Гвиана. Но Кинсейд продължаваше да се рови из информацията.
Остана изненадан, когато откри, че спътникът е бил изстрелян само преди два дни, но беше засечен от ОСС, защото се намираше в спадаща орбита, което също изглеждаше странно. Никой не би изстрелял спътник само за два дни полет, освен ако не му е поставил строго определена задача и в хода на изпълнението й спътникът е изгубил нужната височина, в резултат от грешка или непланиран инцидент.
Кинсейд продължи да следи спадането на орбитата върху екрана. Съдейки по информацията, само след осем минути ТЛ-САТ-9-3 щеше да навлезе в горните слоеве на атмосферата. Няколко секунди Кинсейд разглежда напрегнато точката, след това извика под нея малък прозорец, който показваше позицията й спрямо Земята. В момента спътникът преминаваше над Тихия океан, в посока към Южна Америка.
Кинсейд вдигна телефона и поиска да го свържат с дежурния в Космическия център.
— Полковник Уилис — представи се отсреща механичен глас, прекаран през кодиращото устройство.
— Полковник, с вас говори Лари Кинсейд от ЛРП. От известно време следя спътник ТЛ-САТ-9-3, за който получавам ваша информация. Определили ли сте предполагаемото му място на падане?
— Изчакайте само минутка — отвърна Уилис. — В момента хората ми работят върху това.
Кинсейд знаеше, че в Космическия център разделят орбиталните тела на четири категории. Първата беше — познати обекти в стабилна орбита като спътници или останки от предишни космически експедиции. Всяко подобно тяло разполагаше с личен идентификационен код и информацията за него се съдържаше в компютрите на центъра. Понастоящем съществуваха приблизително 8500 каталогизирани предмети в постоянна орбита, които се следяха от Космическия център.
Втората категория бяха познати обекти с променяща се орбита, най-често по решение на корпорацията или страната, която ги бе изстреляла. Третата беше на обекти в спадаща орбита и именно нея разглеждаше в момента Кинсейд. Когато някое орбитално тяло изпаднеше в такава орбита, от Центъра назначаваха група за определяне на ПМП — предполагаемо място на падане която да следи евентуалните изменения в полета и да прогнозира района на сблъсък със земната повърхност. Четвъртата категория включваше новоизстреляни обекти, които все още нямаха собствен код.
— Каква е причината за бързия спад на орбитата? — попита Кинсейд.
— Вероятно така е планирано предварително — отвърна Уилис.
— Защо? За да го приберат?
— По каква друга причина? — Кинсейд се подразни от самоувереното държане на Уилис, но преди да му отвърне, полковникът вече разполагаше с нужната информация.
— Обектът ще падне в западните райони на Бразилия. Ще получим по-точни координати след приземяването, но със сигурност може да се каже, че все още е под контрол и снижаването на орбитата е управляемо.
Кинсейд продължи да следи точката, която вече бе достигнала очертанията на Южна Америка. Внезапно тя изчезна.
— Падна — обяви равнодушно Уилис. — Добре, че не засегна някое селище.
— Вероятно е паднал в джунглата — отбеляза Кинсейд, който вече разглеждаше уголемената карта на района. Беше в западните краища на дъждовната тропическа гора. — Можете ли да проследите обратно орбитата на спътника? Искам да знам дали е бил в близост с орбитата на кораба-майка, или с шестия „хищен нокът“?
— Момент — произнесе Уилис. След по-малко от минута имаше отговор. — Не, не се е доближавал. Най-близката точка е хиляда и петстотин километра от кораба-майка.
— Разбрано — кимна намръщено Кинсейд. — Изпратете ми цялата информация.
Известно време остана неподвижен, втренчил поглед в компютърния екран. След това го изчисти и въведе достъп до ИНТЕРЛИНК, компютърната система за свръзка на американското Министерство на отбраната. Тук провери електронната си поща — беше празна, отвори личната си страница и прочете още веднъж съобщението с тридневна давност. Беше съвсем кратко:
СЛЕДИ ИНФОРМАЦИЯТА ОТ ОСС 09.00 — 12.00 ЛОКАЛНО ВРЕМЕ.
Кинсейд натисна бутона за отговор и написа:
ЯКОВ,
