изчака да чуе отговора. — Случило им се е нещо страшно. Трябва да е било наистина потресаващо, за да ги накара да напуснат този великолепен град. А защо са избрали джунглата? — Харисън махна с ръка в кръг. — Къде другаде да се скрият?
— От какво да се скрият?
— Точно това ще узнаем, ако открием аймарите. Ясно е, че е било нещо ужасяващо.
— Значи смятате, че потомците на някогашните жители на Тиахуанако са още живи?
— Натрупани са многобройни сведения от различни пътешественици за странно племе, обитаващо един от притоците на Амазонка. Племе от бели хора! За мен това означава, че те са потомците на Виракоча.
Руиз потърка брадичка с опакото на ръката си.
— И аз съм чувал разни истории — произнесе замислено той.
— Какви истории? — надигна се Харисън.
— За едно място. Много чудно местенце. Където живеели бели хора. От много време насам.
— Аймарите? За тяхното село?
Руиз сви рамене.
— Тези приказки се разправят само шепнешком. Наричат това място „Мисията“. Не съм срещал човек, който да е бил там. Това са само слухове. Говори се, че мястото било опасно и че всеки, който го види, е обречен да умре. Не зная къде се намира, някои твърдят, че е закътано в джунглата. Според други е на брега. Трети го описват по склоновете на Андите.
— И каква е тази „Мисия“?
— Ами там обитавал Кон-Тики. Богът на слънцето.
— Друго?
— Не зная какво друго — отвърна Руиз и сведе глава. Беше забол неволно нокти в дървения борд. След това се надигна и погледна напред. Струваше му се, че с всяка изминала секунда реката се стеснява.
— Сеньор, дайте да видя картата ви.
Харисън му подаде сгънатата карта и Руиз я разгледа. Постави пръст на последния ориентир и описа приблизително четиридесет километров кръг от границата на Боливия и Бразилия.
— Ние сме някъде тук. — Той поклати глава. — Дебнат ни много опасности. Реката може да стане съвсем непроходима. А какво се таи в джунглата… трябва да се връщаме.
От всичко на света Руиз най-малко би желал да прекара нощта в джунглата, в компанията на един наивен американец и група улични главорези. Намираха се отвъд пределите на цивилизацията, може би дори извън границите на Бразилия и Руиз знаеше, че тук дебнат съвсем други опасности. Харисън търсеше легендарното племе на аймарите, но по тези места обитаваха и други, не по-малко прочути племена — на човекоядци и ловци на глави.
— Съвсем скоро реката ще се превърне в поток — продължи той. — Навлизаме в хълмиста земя. Ще започнат и прагове. Трябва да се прибираме.
Харисън гледаше право напред.
— Аз пък чувствам, че сме на прав път.
— Да се връщаме, сеньор — настоя Руиз. — След няколко часа ще се стъмни.
— Продължаваме напред, докъдето можем — нареди Харисън. Той дръпна картата от ръцете на водача и посочи с пръст една точка малко по̀ на запад. — Мисля, че аймарите живеят тук.
Руиз прехапа устни, но не каза нищо. Двигателят се закашля, но лодката продължаваше да пълзи срещу течението.
След около половин час направиха остър завой и реката внезапно се стесни, а пътят им бе пресечен от паднало дърво. Кормчията изгаси двигателя. Руиз реагира мигновено, уверен, че ги очаква засада. Измъкна пистолета и викна на хората си да бъдат нащрек.
Уплашени очи претърсваха джунглата, очаквайки всеки миг да зърнат дъжд от отровни стрели, изстреляни от ловците на глави. Но нищо не се случи.
— Как ти се струва? — попита тихо Харисън, коленичил на покрива до Руиз.
Руиз си помисли, че е излишно да си шепнат, след като бръмченето на двигателя отдавна е издало присъствието им на всеки, който би се навъртал по тези места. Но въпреки това не можа да си наложи да отговори с нормален глас.
— Не зная, сеньор.
Той огледа дървото. Беше отсечено и бутнато в реката. На брега имаше и други отсечени дървета, а зад тях се виждаше дим. Сред дърветата бе прокарана тясна пътека.
— Май там наистина има селце.
— Дали не е на аймарите? — попита Харисън.
— Наистина не зная — отвърна Руиз, макар според представите му да се намираха в земите на ловците на глави.
— Можем ли да заобиколим дървото?
Руиз въздъхна. Реката не случайно бе затворена. Въпреки това реши да погледне. Изправи се и даде знак на хората си да го последват. Приближи носа на лодката и погледна в реката. Водата бе тъмнокафява, дълбока само метър-метър и нещо. Той скочи от ниския борд и топлата вода го обгърна.
Двамата, които бе избрал за помощници, пристъпваха неохотно от крак на крак. Напълно ги разбираше. В джунглата дебнеше смърт. Дъното на реката бе съвсем тинесто. Руиз вдигна пистолета пред себе си и закрачи напред.
Стигнаха преградата. Руиз пръв се изкатери по обраслия с лиани дънер и се огледа. На отсрещния бряг на реката се гушеше малко селце, не повече от десетина колиби, сред наскоро разчистен участък. Не се мяркаше жива душа. В далечния край на селцето димеше изоставено огнище. Виждаха се и останките на няколко разрушени и изгорени колиби.
Руиз свъси вежди. Потокът край горния край на селцето също беше блокиран. На какво ли са искали да попречат обитателите? Къде са сега и кой е разрушил колибите?
Той даде знак да го последват, прокрадна се по дънера и скочи на брега, където беше селото. Заобиколи храсталаците и излезе на открито. Изведнъж долови остра, неприятна миризма, която го накара да спре. Не можеше да познае от какво е, но беше отвратителна. Отново закрачи предпазливо.
Когато стигна покрайнините на селцето, Руиз надникна в огнището. Онова, което видя там, едва не го накара да повърне. Беше източникът на ужасната миризма. В огнището не бяха горели дървета, а човешки тела. Все още се виждаха овъглените им останки.
Зад него селяците започнаха да се молят на глас. Дощя му се да се присъедини към тях. Той приближи най-близката колиба и отмести покривалото на вратата с дулото на пистолета си. Посрещна го същата отвратителна смрад. Стените бяха опръскани с кръв, а на пода се въргаляше разкъсано тяло. Не можеше да определи причината за жестоките поражения по трупа, единственото разумно обяснение беше някакъв вид експлозия.
Руиз доближи следващата колиба, когато чу гласа на Харисън.
— Какво става?
— Не зная, сеньор. — Той се огледа. Харисън бе слязъл на брега и вървеше към тях. Сбърчи недоволно нос.
— Какво мирише така?
— От труповете — посочи Руиз. — Изгорени са.
Американецът се огледа.
— Какво ли е станало тук?
Руиз потрепери. Усещаше, че го завладява непреодолим страх. Вече не даваше пукната пара за легенди и загадки. Той пъхна глава в отвора на колибата.
Тук имаше цяло семейство. Всички бяха мъртви, покрити с корички засъхнала кръв. Този път Руиз си наложи да ги разгледа по-внимателно. Кръвта бе шуртяла отвсякъде — от ноздрите, очите и ушите, от всички отвърстия. Там, където по кожата нямаше засъхнала кръв, се виждаха едри черни мехури и аленеещи язви. Той се извърна. Харисън гледаше през рамото му с втрещени очи. Руиз го сграбчи за ръката.
— Сеньор, да се махаме от тук! Веднага!
— Трябва да потърсим оцелелите — поклати глава Харисън.
