помещението. Тук за тавана бе прикрепен повдигащ механизъм. Яков отвори вратата. Зад нея започваше тунел, а в пода бяха монтирани релси. На десетина метра по-нататък една самотна крушка осветяваше пътя.
Яков стовари юмрук върху каменната стена.
— Закъсняхме. Измъкнали са го!
Търкот се ориентира. Тунелът водеше в западна посока. Право към океана.
— Патрулният катер! — досети се Майк.
— Какво става? — обърна се той към Кениън. — Нещо тук да ти прилича на серум срещу Черната смърт?
Кениън дръпна вратата на един от големите фризери. Редове от стативи за епруветки — всичките бяха празни. Кениън четеше надписите върху стативите.
— Тук са били първите образци от вируса и серума!
Яков махна с ръка към тъмния вход на тунела.
— Нямаме време за губене. Трябва да ги настигнем. — Той се наведе, за да не удря глава в ниския свод на тунела и затича навътре.
Търкот се обърна към полковник Микел.
— Ще са ни нужни подкрепления на пристана. — Той се насочи към отвора, промуши се, стигна стълбището и затича нагоре, като викаше на войниците да му сторят път. Микел и Кениън го следваха.
Сержант Джилис продължаваше да охранява главното фоайе.
— Какво става? — извика той, когато Търкот изтича край него.
— Върви с мен — викна му Търкот през рамо.
Още щом излязоха на двора, погледът на Търкот се спря на малкия ОХ-58. Той изтича при пилота, стъпи на един от плъзгачите и му викна:
— Давай нагоре!
— Какво, по дяволите… — понечи да възрази Корсън, но млъкна, забелязал, че Джилис, Кениън и полковник Микел се качват отзад.
— Искам да ни откараш колкото се може по-бързо на пристанището — нареди му Търкот.
— Веднага! — подкрепи го от задната седалка полковник Микел.
Корсън кимна и изтегли ръчката към себе си. Двигателят изви на високи обороти. Машината се отдели от площадката и потегли нагоре.
— Осигурил ли си хеликоптер за изтегляне? — обърна се Търкот към Микел.
Полковникът кимна.
— ХХ-53 „Пейвлоу“. — Той си погледна часовника. — След минута ще е тук.
— Какви са му позивните?
— „Ястреб“.
Търкот се пресегна и включи предавателя.
— „Ястреб“, говори „Вълк“. Обади се.
Пилотът на ХХ-53 изслуша нарежданията на Търкот, след това забави скоростта и се наклони надясно така, че да следва западния бряг на Дяволския остров.
— Засякох плавателен съд — с големина на патрулен катер. Следва западна посока. На двеста метра от брега — докладва пилотът, който разглеждаше обекта върху екрана на светлочувствителната камера. Той се пресегна и завъртя камерата така, че да следи кораба. — Виждам и втори, по-малък съд.
— Спри патрулния кораб! — нареди Търкот.
Пилотът се намръщи. На борда разполагаше само със сдвоена 7,62-милиметрова многостволна картечница.
— Разбрано, сър.
Той увеличи скоростта, завъртя се рязко и се спусна в пикиращ полет, като същевременно предаде на своя мерач да бъде готов за стрелба.
На двеста метра от целта мерачът откри огън. Електрическият механизъм задвижи лентата с патрони през затвора, разположените в кръг цеви се завъртяха, бълвайки огнена завеса със скорост от сто куршума в секунда. Върху покрива и надстройките на патрулния кораб заподскачаха облачета от трески и отломъци.
Секунди по-късно корабът отвърна на огъня. От борда му се издигна ракета „земя-въздух“ и се насочи право към изхвърлящата газовете тръба на вертолета.
— Ракета по курса! — извика пилотът и изви светкавично вляво, право срещу приближаващата ги заплаха. Това бе единственият начин да намали топлинното излъчване, което привличаше главата на ракетата.
Ракетата профуча вляво от него, разминавайки се на сантиметри с корпуса.
Следваха я още две.
Пилотът успя да ги забележи, но знаеше, че този път няма да успее да им се изплъзне. И двете бяха засекли топлинната вълна на двигателя.
След няколко секунди вертолетът се превърна в ярко сияние в небето.
Търкот също забеляза взрива в мига, когато техният ОХ-58 се издигаше над стените на затвора.
— Дявол да го вземе! — изруга полковник Микел.
Яков дочу шум отпред. Бяха гласове, които разговаряха на немски. Тунелът продължаваше да се стеснява и ширината му сега бе само два метра. Таванът също се беше снижил до такава степен, че се наложи да върви приведен. Подът се спускаше постепенно към океанската повърхност.
Той забеляза отражение от някакъв метален предмет на петдесетина метра по-напред и ускори ход.
— Какво да правя сега? — попита Корсън. В гласа му се долови тревога. Току-що бе видял с очите си какви са възможностите на слабовъоръжен вертолет срещу патрулния катер от клас „Паяк“.
Една червена лампичка не спираше да мига на таблото.
— Това пък какво е? — попита Търкот.
— Горивото е на свършване — обясни Корсън. — Имаме за около минута-две полет.
На Търкот му бяха нужни само десет секунди, за да ги осведоми за плана си.
Рязък, неприятен глас попита на немски кой е там.
Яков бе опрял приклада на автомата в рамото си. Различаваше две фигури и нещо металическо на релсите пред тях. Той дръпна спусъка последователно два пъти. И двете фигури се строполиха.
Яков продължи надолу, но спря, когато доближи металния предмет върху релсите.
Беше инвалидна количка, в която седеше сбръчкан, гологлав старец.
Корсън насочи вертолета право към монтираната на борда на катера ракетна установка. За да избегне първата ракета, той изстреля няколко сигнални ракети. Разстоянието между „Паяка“ и вертолета се скъсяваше бързо, въпреки че катерът вече бе набрал скорост.
— Внимавай, ще изстрелят още една! — предупреди го полковник Микел.
Корсън вдигна ръка и дръпна една от най-долните ръчки. Двигателят заглъхна и в кабината се възцари зловеща тишина.
Палубата на катера се озари от ярка експлозия. Втората ракета се издигна във въздуха, но лишена от инфрачервена диря, по която да се ориентира, полетя встрани.
Вертолетът губеше височина плавно, перките му продължаваха авторотацията под въздействие на възходящия поток въздух. Корсън полагаше отчаяни усилия да държи машината под контрол или поне да управлява прогресиращото им падане.
Успя поне донякъде, защото вертолетът се плъзна над водата и се вряза право в една от надстройките на катера. Перките му се разтрошиха в мачтите, а плъзгачите се огънаха от удара и корпусът се свлече на
