палубата, наклонен наляво.
— Генерал Хемщад — прошепна Яков, опрял дулото на своя автомат в слепоочието на стареца.
— Кой сте вие? — попита Хемщад на немски.
— Къде е серумът?
За своите осемдесет години генералът изглеждаше изненадващо младолик. Ръцете му стискаха дръжките на инвалидната количка, а долната част на тялото му бе покрита от одеало.
— Ти си руснак — произнесе Хемщад. — Познах те по акцента. Руска свиня. През войната такива като теб ги унищожавах!
— Да, зная — отвърна с неочаквано спокойствие Яков. — Къде е серумът?
— Не е тук.
Корсън беше мъртъв, премазан от таблото за управление. Търкот бе скочил на палубата малко преди сблъсъка. Още докато се изправяше, забеляза да пълзят към него трасиращи откоси. Преметна се вляво и се озърна.
Изправен върху останките от вертолета, сержант Джилис косеше всичко наоколо със скорострелния си автомат. Рамото му се тресеше равномерно от отката.
Джилис се завъртя първо вляво, после вдясно. За няколко секунди пусна пет откоса от по двадесетина куршума, преди самият той да бъде ударен в челото. Тялото му се строполи назад върху полковник Микел, който беше затиснат от изкривения скелет на кабината.
По това време Търкот вече бе пропълзял до парапета, откъдето имаше добра видимост към мостика. Той се прицели и повали зад борда мъжа, убил Джилис. Стреля още няколко пъти в предното стъкло на мостика, сетне извади заслепяваща граната и я метна вътре. Изкатери се по тясната метална стълба и прескочи прага. Вътре имаше двама души, притиснали очите си с ръце, напълно заслепени от блясъка.
— Не мърдай! — изрева Търкот, макар да се съмняваше, че могат да го чуят.
Единият от мъжете посегна към кобура си и Търкот го простреля. Вторият използва възможността и се пресегна към една ръчка на таблото.
— Не пипай! — предупреди го Търкот.
Пръстите на мъжа стиснаха ръчката. Търкот стреля, куршумите попаднаха в рамото и ръката увисна безпомощно. Мъжът обаче не се предаваше. Той опита да достигне ръчката с лявата си ръка. Търкот стреля отново, този път право в гърдите. На лицето на ранения разцъфна налудничава усмивка. Той изтегли ръчката към себе си и в този момент Търкот го гръмна между очите.
След това изтича при таблото. На един от цифровите дисплеи се виждаше часовник, който отброяваше равномерно секундите в обратна посока. В този момент цифрата „98“ се смени с „97“.
Яков свали малко дулото и го опря в гърдите на стареца.
— Къде е серумът?
— Замина.
— Знам. „Мисията“. Къде са?
Хемщад се усмихна.
— Тези… както ги нарече… отпътуваха отдавна. Никога няма да ги намерите.
— Кои са те?
Хемщад само поклати глава.
— Няма да го разбереш. Бас държа, че си нямаш никакво понятие какво става. Какво е ставало от епохи насам. Няма нищо общо с онова, което са ти казвали в училище.
— Те ви помагаха в концентрационните лагери през време на Втората световна война, нали?
— Да са ни помагали? — Хемщад се изсмя. —
Яков заби дулото в мършавите гърди на стареца.
— Щом нямам,
Смехът на немеца отекна надалеч в тунела.
— Да не мислите, че постигнахте нещо тук? Дори не успяхте да ни спрете. Разкрили сте плановете ни за сондите? Те вече не струват пукната пара! А твоят така желан серум ще го излеят в морето!
Търкот прекоси мостика, слезе от другата страна и се затича към кърмата. Тук съгледа няколко пластмасови контейнера, завързани с въжета. Кениън вече беше при контейнерите.
— Имаш една минута — извика Търкот.
— Какво?
— Корабът ще избухне точно след минута.
Кениън отключи бравите на първия контейнер. Вътре, в ложе от стиропор, беше положен лъскав метален цилиндър.
— Това е разпръсквател за спътниците — обясняваше Кениън. Той се наведе над следващия контейнер. В него също имаше разпръсквател.
— Тридесет секунди — Търкот си даваше сметка, че взрив с подобна мощност ще бъде в състояние да го убие дори и във водата.
Кениън пропусна следващите няколко контейнера, които бяха със същите размери.
Петият бе по-малък от останалите. Кениън вдигна капака. Отдолу бяха наредени стъклени епруветки с гумени тапи.
— Черната смърт? — попита Търкот.
Кениън извади една епруветка и прочете надписа.
— Да.
Той отвори следващата кутия. Присви очи към надписа и кимна.
— Отново.
Търкот вдигна глава. Над катера се спускаше скакалец. Слушалката в ухото му проговори — съобщаваше за пристигането на Дънкан. Той смъкна микрофончето пред устните си, за да я информира за обстановката.
Още две кутии с Черната смърт.
— Двадесет секунди! — извика Търкот.
Оставаше само една кутия.
— Хващайте се за товарната мрежа! — нареди Търкот, когато скакалецът се озова над тях. Кениън и полковник Микел подскочиха.
Търкот сграбчи с една ръка последната кутия, а с другата се вкопчи за полюшващата се отгоре мрежа.
Ръката му едва не излезе от ставата, когато скакалецът се издигна рязко нагоре. Точно под краката му страхотна експлозия превърна патрулния катер във вулкан от пламъци и отломки.
— Ще ти разкрия нещо, само за да ти покажа размерите на твоето невежество — говореше с тих, зловещ глас Хемщад. — Хиляда деветстотин и осма година. Тунгуският край. Голямата експлозия. Мислиш си, че знаеш какво я е причинило, нали? Дори собствените ти управници са го скрили от теб. А се хвалиш, че си от Четвърти отдел. Наивен си като дете.
Яков забеляза, че дясната ръка на стареца бе изчезнала под одеалото. Той се наведе и дръпна покривалото от краката му. Ръката потръпна и се отпусна. От кльощавото бедро на стареца стърчеше малка спринцовка. Когато вдигна глава, очите на Хемщад вече се бяха изцъклили.
Скакалецът се спусна плавно върху площадката в двора на затвора. Едва опрял крака долу, Търкот разтвори пръсти и се строполи в пълно изтощение. Все още притискаше към гърдите си последната кутия.
Лиза Дънкан се подаде от горния люк.
— Майк… какво ти е?
