— Свързах те — докладва Куин.
— Слушаме ви — обяви Дънкан.
Гласът, който отекна в залата, бе нисък, дрезгав и безполов.
— Чакахме доста време, но търпението ни се изчерпва. Нужен ни е ключът.
— Ключът към долното ниво на Циан Лин ли? — попита Дънкан.
— Стига сте ни разигравали — тросна се Лексина. — Като унищожих хангара, където държахте телата на нашите другари, ви дадох нагледен пример за съвсем малка част от нашите възможности. Сега вече държа под контрол не само „хищния нокът“, но и вашата сонда. Ако не ми предадете ключа, ще стане по- лошо.
— Там загинаха доста невинни — произнесе бавно Дънкан.
— И ще загинат още, ако продължавате да упорствате.
— Вие ли унищожихте „Колумбия“, когато се приближаваше към „хищния нокът“?
— Не. Реагира автоматичната защитна система на кораба. Но сега аз го държа под контрол. Контролирам и вашия спътник чрез „нокътя“. Предупреждавам ви. Веднъж вече не ме послушахте. Предайте ни ключа.
— И защо трябва… — понечи да отвърна Дънкан, но Лексина я прекъсна с нетърпящ възражение тон.
— Дайте ни ключа или ще изпепелим цялата ви страна до основи.
Кинсейд поклати глава.
— „Уорфайтър“ не разполага с подобен капацитет от оръжия.
— Дайте ни ключа или ще страната ви ще бъде изпепелена — повтори заканително Лексина. — Имате четиридесет и осем часа. Ако дотогава не получим ключа, свършено е със Съединените щати.
— О, стига — махна с ръка Дънкан. — Кой ще ви повярва?
— Руснакът с вас ли е? — попита Лексина. — Агентът от Четвърти отдел.
— Тук съм — обади се Яков.
— Разкажете им за „Стратегическая звезда“ — нареди Лексина. — До четиридесет и осем часа ключът да е у нас, инак ще загинат двеста и шестдесет милиона, а страната ви ще се превърне в пустиня.
6.
Грохотът на гръмотевиците бе като какофония от могъщи ударни инструменти, която не стихваше дори за миг. Ако някога настъпи краят на света, мислеше си Лаго, сигурно ще изглежда така. Гъста мъгла от ниски облаци и сняг ограничаваше видимостта им до няколко метра. Беше студено, вятърът запращаше снежинките в лицата им. Приседнал на грамадната си раница, Муалама сякаш не забелязваше задаващата се буря. Отново се бе вглъбил в изучаване на ръкописа.
Преди около час се бяха изкачили на височина от три хиляди и петстотин метра, преодолявайки гористия пояс. Наближаваше пладне. Лаго си даваше сметка, че ако не започнат да се спукат обратно, нощта ще ги завари високо в планината. Не го плашеше нито студът, нито гръмотевичната буря. Сега вече знаеше защо както местните жители, така и алпинистите от целия свят избягват да катерят тези планини.
Тук си бяха дали среща два свята, в които бе еднакво трудно да се оцелее — непроходими, гъмжащи от отровни влечуги тропически джунгли, следвани от алпийски терен с отвратително време и гъсти, затрудняващи ориентацията мъгли. От техническа гледна точка изкачването не беше особено трудно, но климатичните условия го превръщаха в рискована игра.
— Съвсем наблизо сме — обяви професорът и се надигна.
Продължиха да се изкачват по една стръмна пътека, завързани с шестметрово осигурително въже. Водеше Лаго, като на по-стръмните места поставяше по някой клин. Муалама го следваше на известно разстояние и прибираше клиновете.
— Чичо — събра смелост момчето. — Трябва да се спуснем обратно преди да се стъмни.
— Близо сме вече — повтори задъхано професорът. — Няма да се наложи да изкачваме върха.
— Какво всъщност търсим? — попита поуспокоен Лаго.
— Като го намерим, ще знаем.
Следобедът преминаваше в надвечер, а Лаго все още нямаше представа на какво разстояние е върхът. Видимостта се бе увеличила до стотина стъпки, но мракът скоро щеше да ги обгърне.
— Там е! — извика внезапно Муалама и посочи една тясна пътека вдясно. Изчезваше зад невероятно красива завеса от грамадни ледени висулки, които се спускаха от надвисналия скален корниз.
— Как мислиш, дали това място може да бъде наречено „Дяволският палец“?
Лаго само измърмори нещо. Беше твърде уморен и изплашен.
— Защото според мен това е точно Дяволският палец — Муалама приближи предпазливо ледената стена. Пъхна глава между две от висулките и освети вътрешността с джобното си фенерче.
— Открихме го! — извика развълнувано той. Лаго се присъедини към него. В стената, под корниза, имаше тъмен черен квадрат, който едва ли бе с естествен произход. Той отскочи назад, когато Муалама замахна рязко с ледокопа си и откърти една от висулките.
— Хайде! — извика като подивял професорът. — Помогни ми!
Очите на хората около масата бяха вперени в Яков. След изявлението на Лексина той бе станал център на вниманието. Руснакът се изправи, приближи една малка масичка в ъгъла и си наля чаша вода.
— Нямате ли нещо по-силно? — подхвърли, преди да отпие, на майор Куин.
Не последва отговор, а и Търкот не очакваше да има. Той знаеше, че Яков обмисля информацията. След като утоли жаждата си, руснакът седна отново и втренчи поглед в Дънкан.
— Всъщност, притежавате ли ключа, за който настоява тази Лексина?
— Не.
Веждите на руския агент се сключиха.
— Тогава защо тя смята, че е у вас?
— Първия път, когато Лексина ме попита защо се борим срещу Черната смърт, аз я измамих, че го имаме, с надежда да измъкна повече информация за него — призна Дънкан.
— Това е било грешка — поклати глава Яков. — Сега вече каквото и да казвате на онова същество, то ще смята, че го лъжете.
— Каква е тази „Стратегическая звезда“? — намеси се Търкот, отегчен от безцелния разговор.
— Трябва най-сетне да разберете… — продължи Яков, но Търкот го прекъсна:
— Не чуваш ли? Питам с какво ни заплашваше Лексина?
Яков бавно кимна.
— „Стратегическая звезда“, или „Страцида“, както се подвизаваше съкратено сред посветените, беше изстреляна през 1988 г., точно преди края на студената война, с полезен товар от сто тона на борда. Изведоха я на орбита от шестстотин километра над земната повърхност. Знаехме, че вашите спътници ще я засекат и започнахме да разпространяваме внимателно подготвена дезинформация. Твърдяхме, че става въпрос за първата степен от подготовката за извеждането на орбиталната станция „Мир“. Не беше това, разбира се. „Стратегическая звезда“ е военен спътник, конструиран да… — Яков млъкна и отново посегна към чашата с вода. Лицето му беше напрегнато.
— Да пренася оръжия? — подсказа му Дънкан.
— Тридесет и две едномегатонни кобалтови ядрени бойни глави, предварително програмирани да поразят определени цели от вашата страна. Достатъчни са да осигурят смъртоносна доза радиоактивен материал за всеки квадратен сантиметър на Щатите.
