— Идиоти такива — произнесе Дънкан във внезапно възцарилата се тишина.
— С нашия меч по нашите глави — заключи мрачно Търкот.
Придружена от солиден ескорт, колата на секретаря по отбраната Уилям Уикъм напусна Пентагона и се насочи на север, по магистралата „Джордж Вашингтон“, която следваше брега на река Потомак.
Уикъм отиваше в Белия дом, за да моли президента за разрешение да атакува Великденския остров с атомни бомби. Във Флотата бяха подготвили нов план за проникване под силовото поле, заобикалящо острова, но адмирал Полдън, командващият Оперативна група 78, която държеше под обсада острова, не желаеше да се задоволи с половинчати мерки. Уикъм бе на едно мнение с адмирала. Пленяването на „Уорфайтър“ и разрушаването на „Атлантис“ бяха последният тласък, след който секретарят по отбраната се озова в лагера на онези, които твърдо вярваха, че не бива повече да се церемонят с пришълците.
Докато заобикаляха военното гробище, където ескортът трябваше да забави поради натовареното движение, Уикъм си спомни с гняв за изолационистите. Знаеше, че тъкмо те са най-върлите противници на идеята островът да бъде атакуван с крайни средства. Тъкмо обмисляше аргументите, които смяташе да използва в защита на своята позиция, когато колата внезапно закова на място и той полетя към предната седалка.
— Какво, по дяволите, става? — изръмжа Уикъм в интеркома, който го свързваше с шофьора, но сетне сам видя причината за спирането. Един грамаден булдозер бе свил рязко от аварийното платно, заемайки мястото между колата на секретаря и тази на охраната. Булдозерът се извъртя внезапно и насочи остриетата на греблото си право към тях.
— Измъкни ме от тук, Джордж — викна Уикъм в интеркома.
Шофьорът превключи на задна и колата се вряза в бронята на автомобила зад тях. Докато Уикъм търсеше пипнешком дръжката на вратата, булдозерът стовари греблото си върху предното стъкло на лимузината, строши непробиваемото стъкло и смаза шофьора върху седалката. Едно от стоманените остриета разпори нещастника на две, докато се издигаше обратно.
Уикъм блъсна вратата с рамо, но от удара цялото купе се бе усукало и тя не поддаде. Някъде отзад долетяха изстрели, но куршумите се удряха в стоманеното гребло. Охраната от предната кола също бе заобиколила бясно подскачащия булдозер и обстрелваше кабината. Завладян от маниакален стремеж да довърши започнатото, булдозеристът продължаваше да дърпа ръчките, без да обръща внимание на свирещите край него куршуми. Греблото се издигна отново, потрепери за миг и се стовари, този път право върху смазания покрив на лимузината.
Уикъм се свлече между седалките, за да избегне удара. Ламарината на тавана се разкъса с пукот и едно парче преряза като с нож краката му, приковавайки го на място. Болката бе толкова силна, че той изгуби съзнание.
Булдозеристът отново изтегли ръчката. Този път две от остриетата бяха завъртени право към окървавеното тяло на секретаря. Един от телохранителите се изкатери до кабината. В мига, когато се прицели в главата на булдозериста, маниакът премести рязко ръчката напред.
7.
Муалама се пъхна между назъбените краища на разтрошените висулки, които превръщаха светлината от фенерчето му в калейдоскоп от различни по форма светлинни отражения. Отсрещната стена бе само на десетина стъпки. На пода имаше кръг от опушени камъни, бележещ мястото на някогашно огнище.
Погледът му бе привлечен от масивна плоча, подпряна в дъното на пещерата. Той заобиколи огнището и плъзна светлината по нея. Отгоре й бе издълбана арабската дума „седж“. Муалама почувства как пулсът му се ускорява. Думата означаваше „честност“, едно от достойнствата на посветения
— Помогни ми да я преместя — подвикна той на Лаго.
С общи усилия двамата отместиха плочата. В нишата под нея имаше увит в парцали и привързан с въженце пакет. Преди да го вземе, Муалама си пое няколко пъти въздух, опитвайки се да успокои развълнуваното си дишане. Вързопът бе доста по-тежък от онзи, който бе открил в Дяволското гърло. Той преряза въженцето и внимателно разгърна плата. Вътре имаше свитък от неколкостотин листа, завързани с червена панделка и чудесно съхранени в студената атмосфера.
Най-отгоре, с добре познатия почерк на Бъртън, бяха изписани няколко арабски думи. Докато ги четеше, Муалама превеждаше на глас:
Муалама си свали ръкавиците и внимателно отгърна първата страница.
— Ах! — възкликна той, когато видя ситно изписания ръкописен текст.
— Какво има, чичо?
— Никога не е било лесно да вървя по стъпките на Бъртън, ето че и този път ме изненада — промърмори професорът, докато прелистваше страниците.
— Не бях виждал подобни знаци — съгласи се Лаго.
— Аз съм ги виждал, но само веднъж, при едни разкопки в Ирак. Това е мъртъв език, нарича се акадски и е бил използван в древен Вавилон и Асирия.
— Но защо надсловът е на арабски, а останалата част — на акадски?
— Защото заглавието е като указателна стрелка, която сочи към текста. Колко типично за Бъртън.
— Има ли някой, който може да чете на този език? — попита Лаго.
— Може би — Муалама спря на една страница, където имаше рисунка. Вдигна листа и го приближи към светлината. — Охо! Ето какво ми трябваше.
— Какво е това?
— Бъртън вероятно го е прерисувал от друг източник — Муалама върна листа на мястото му в ръкописа. — Напълно отговаря на предишните две рисунки, които открих, и ми сочи мястото, накъдето да продължа търсенията си.
— И това е?
— Връщаме се у дома, приятелю. В Танзания. Кратерът Нгоро-нгоро.
— Но какво има там?
— Ще разберем, когато го открием — Муалама се надигна и потупа племенника си по рамото. — Хайде, млади човече. Не може да си по-изморен от мен, а всичко това е толкова вълнуващо! Вървим по следите на велика загадка!
— Четиридесет и осем часа. — Кинсейд завъртя екрана на лаптопа си така, че всички да могат да го виждат, въпреки че никой не разбираше какво означават цифрите и графиките. — Лексина не си е изсмукала този срок от пръстите. Това тук е орбитата на „хищника“ и „Уорфайтър“… — Кинсейд докосна
