Зона 51: Сфинксът

лявата част на екрана. После пръстът му се премести върху дясната. — А това е орбитата на „Страцида“. Точно след четиридесет и осем часа двете ще се доближат на разстояние от два километра в това място над Атлантическия океан. Предполагам, че Лексина ще използва още веднъж „хищника“, за да постави под контрол „Страцида“ и да промени орбитата й по такъв начин, че да го последва, както стана с нашия спътник. Ще са й необходими още осем часа, докато целият този комплекс се озове над територията на Съединените щати, за да се освободи от ядрения си товар.

— Вашето правителство не може ли да върне „Страцида“ на Земята, преди да е попаднала в техни ръце? — обърна се Търкот към Яков. — Или поне да промени орбитата му?

— На „Страцида“ няма резерви от гориво за маневрените двигатели. Изведен е на тази орбита преди повече от пет години. Освен това, конструкцията му не е предвидена за обратно навлизане в атмосферата — бомбите могат да се възпламенят от горещината. Излишно е да ви обяснявам колко неща се промениха в моята страна за последните десет години. Държавата обедня, властта отслабна. Само четвърт от базираните над и под повърхността ракетни системи са в състояние да функционират. Преди разполагахме с непрестанно, двадесет и четири часово спътниково наблюдение над територията на Съединените щати, сега през две трети от този период сме напълно слепи. Наблюдателните и шпионските ни спътници са остарели безнадеждно.

— Можем ли да унищожим „Страцида“, преди да се доближи до „нокътя“? — обърна се Търкот към Кинсейд.

— Напоследък изпитваме дефицит от орбитални установки — въздъхна Кинсейд. — Трябва да признаем, че Лексина предвидливо се е погрижила за това. Ще проверя обстойно въпроса, но мисля, че не бива да разчитаме на подобна възможност. Хубаво ще е, ако проверим дали момчетата от ВВС не биха могли да ни помогнат…

— Ако вече не са ни изпреварили и там — досети се Дънкан. — Както стана с „Атлантис“. — Тя поклати глава. — Значи, остават ни само четиридесет и осем часа.

— По-точно — отбеляза пунктуалният Куин, — четиридесет и осем часа и тридесет минути.

— Ами ако потърсим Лексина? Да я напипаме в леговището й или да прекъснем връзката й с „хищника“?

— Да, нищо чудно да съществува някакъв уред, ключ, с който се управлява от разстояние „хищникът“ — съгласи се Яков.

— Къде? — попита Търкот.

— Агенти от Четвърти отдел бяха открили извънземен летателен съд, за който се смяташе, че се управлява дистанционно.

— Но базата ви беше унищожена — посочи Дънкан. — Предполагам, архивите също.

— Архивите се намираха в един бункер, дълбоко под земята. Може и да са оцелели.

— Добре — кимна Дънкан. — Заминаваш за Русия. Виж дали не може да се направи нещо за установяване контрол над „хищника“. Други идеи?

— Аз също смятам, че дистанционното управление се осъществява от борда на извънземен летателен съд — обади се майор Куин. — Ще прегледам нашите архиви, за да проверя дали не разполагаме със сведения по въпроса, които да са били пазени в дълбока тайна.

— Аз пък ще хвърля едно око на запаметяващите дискове, които донесоха от базата „Скорпион“ — обеща Кинсейд.

— Нещо друго?

— Може би стражът от Великденския остров ще разполага с информация? — подхвърли Куин.

— И аз мислих за това — съгласи се Дънкан. — Щом стражът използва Кели Рейнолдс, за да ни изпраща информация, може би бихме могли да установим връзка и в обратна посока. Отивам на Великденския остров, за да проверя дали не можем да се свържем с Кели. Във Флотата са разработили нов план за проникване зад силовото поле. Ако успеят да го осъществят, ще поискам да съм с първата група, за да потърся Кели.

— Те вече опитаха и се провалиха — поклати глава Търкот. — „Спрингфилд“ все още е на дъното на океана, под прицела на „изтребителите фу“.

— Аз мисля, че Великденският остров има важно значение — заяви Дънкан. — Той е оперативният център на Аспасия тук, на Земята, също както Циан Лин е център на артадовата фракция. Не можем да се върнем в Циан Лин, защото китайците хвърлиха върху него атомна бомба. Но все още има надежда да проникнем обратно на Великденския остров. Както каза Яков, врагът на нашия враг може да сподели с нас ценна информация.

— А какво е състоянието на аирлианската база на Марс? — обърна се Дънкан към Кинсейд.

— Държим я под постоянно наблюдение. Засега няма следи от каквато и да било активност. Сидонийският страж и този от Великденския остров си разменят редовно съобщения. Специалистите от Агенцията за национална сигурност все още не са в състояние да дешифрират кода.

— Майк? — Дънкан кимна към отсрещния край на масата.

Търкот повдигна рамене.

— Аз съм само един наемен войник. Ще чакам, докато назрее кризата. Засега няма нищо за мен.

— Твоят отряд от специалните части току-що пристигна — майор Куин посочи екрана на своя лаптоп, свързан с оперативния център на Куба.

— Ще ида да се запозная с тях — рече Търкот.

Яков се размърда.

— Докато назрее следващата криза, бих искал капитан Търкот да дойде с мен в Русия. Ще ми е необходим като… как беше по вашему… подкрепление? Съмнявам се, че мога да разчитам на каквато и да било поддръжка от страна на моето правителство.

— Ти какво смяташ? — обърна се Дънкан към Търкот.

— Защо пък не?

Дънкан се изправи, наклони се напред и положи длани върху масата, около която се бяха събирали в продължение на пет десетилетия членовете на „Меджик-12“.

— Господа, всичко остава на нас. Казах ви, че президентът е затънал до гуша в политически боричкания. Действията на КИСПП са блокирани от изолационистите. Съобщението на Кели от Великденските острови само ще влоши настроенията сред обществеността. Смятам да информирам президента за новата заплаха, отправена ни от Лексина и Онези, които чакат, но честно казано, не вярвам някой там да реши проблема.

— С други думи — заключи Яков, — не можем да вярваме на когото и да било извън тази стая.

Дънкан кимна.

— И да търсим ключа — добави тя и погледна към Куин. — Колко време ни остава?

— Четиридесет и осем часа и двадесет и пет минути.

— Да тръгваме — нареди Дънкан.

Останалите се надигнаха и се отправиха към вратата. Дънкан и Търкот бяха последни. Майк я застигна и я хвана за ръката.

— Знаеш ли, исках да те питам… — заговори той, но в този момент телефонът й иззвъня.

— Дънкан — произнесе тя в слушалката. Слуша напрегнато около минута, сетне затвори. — Извинявай, Майк, зовът на дълга. Лоши новини. Току-що са убили секретаря по отбраната. Вероятно от човек на Водачите.

— Божичко! — възкликна Търкот. — Но защо?

— Вероятно, за да попречат на президента да вземе решение за атака срещу Великденския остров. Работа на „Мисията“, естествено.

— Ето че попаднахме между два огъня — въздъхна Търкот. — „Мисията“ и Онези, които чакат ни притискат от две страни, за да не позволим да прекратят войната помежду им.

— Уговорена е телефонна среща на Националния съвет за сигурност, във връзка с убийството, ситуацията около „Уорфайтър“ и „Страцида“.

— Е, да, зовът на дълга — Търкот освободи ръката си от нейната. Тя прегърна куфарчето си и си придаде делови вид.

— Майк, иди се запознай с момчетата от специалните части, преди да отлетиш за Русия. Нека майор