— Или от небето, с някой от скакалците, които сега са при американците. Или пък с кораба-майка.
— В легендата се казва, че когато Ши Хуанчжоу срещнал Западната императрица в планината Уанг, те изобретили нещо. Уред, непознат за онзи свят и невиждан дотогава. Най-добрите разказвачи го описват като дванадесет големи огледала върху триножници, насочени към небето. С този уред трябвало да се въздейства на земното притегляне. Докато работел, той издавал тихи, бръмчащи звуци. Освен това през огледалата се виждали звездите.
— А сетне се появил Чи Ю, господарят на Юга, който предизвикал на бой самия Ши Хуанчжоу — подхвана развълнувано разказа Че Лу. — Знаеш ли, май действително има нещо в тази стара легенда.
— Дали пък Чи Ю не е бил Аспасия — или някой от неговия лагер?
Че Лу кимна.
— Ами да. Докато Ши Хуанчжоу управлявал северната част на древния Китай, Чи Ю се разпореждал в южната. За него казват, че не бил човек, а машина. Метално чудовище, което можело да лети.
Ло Фа се огледа.
— Ако Артад спи тук, може би съществува и Чи Ю. И сега това метално чудовище се спотайва и чака своя миг, за да се нахвърли върху нас.
Че Лу проследи с поглед Елек, който отново пресичаше подземната зала.
— Май си прав. Не се знае какво ще последва, ако онова, което спи долу, се пробуди.
Леопардът се прокрадваше безшумно между високите, жилави треви. Ноздрите му затрептяха развълнувано, когато усети носената от вятъра миризма. Ушите му щръкнаха и той завъртя глава на север. Миришеше на разровена почва, което беше странно, но още по-странна бе миризмата на двукраките същества — рядкост за вътрешността на кратера Нгоро-нгоро.
Леопардът имаше известен опит с подобни същества и знаеше, че е най-добре да бъдат избягвани. Той се обърна и побягна на север, заобикаляйки опасния участък.
Изправен откъм подветрената стена на леопарда, Муалама вдигна глава и замръзна, стиснал лопатата.
— Шшшт! — той махна на младежа до него да спре.
Лаго заби лопатата, разкърши рамене и се огледа.
— Какво?
— Шшшт! — повтори професорът с пръст на устни. — Нещо се спотайва в шубраците.
Лаго приседна на края на трапа, който бяха изкопали. След спускането от Спики, пътя до летището и обратния полет до Танзания, последното, което би искал да прави, бе да копае яма насред Нгоро-нгоро, но чичо му беше неумолим.
— Това беше леопард — заяви Муалама, заслушан в далечното ръмжене. Той насочи вниманието си към дупката.
— Леопард? — повтори Лаго и очите му зашариха по храстите. — Ще ни нападне ли?
— Вече си е плюл на петите — успокои го Муалама. Забавляваше се истински със своя племенник. Младежът беше опитен алпинист и смел леководолаз, но чудесата на природата на собствения му континент не го интересуваха никак.
Намираха се в централната част на кратера Нгоро-нгоро, разположен в северната територия на Танзания. Нгоро-нгоро е вторият по големина кратер в целия свят. Широк е двадесетина километра и обхваща площ от четиристотин и петдесет квадратни километра. Кратерът е разположен на двеста и двадесет метра над морското равнище и според геолозите някога е представлявал гигантски действащ вулкан, който с течение на времето се е снишил от ерозията. Но Муалама не беше на същото мнение. Достатъчно бе да погледне отвъд източния ръб на Нгоро-нгоро, където се извисяваше заснеженият връх на планината Килиманджаро, и да си зададе логичния въпрос — защо и
До самия край на трапа, който копаеха, върху разгънат триножник бе поставен теодолит. Тази сутрин Муалама го бе използвал, за да извърши последните измервания, въз основа на данните, открити в ръкописа на Бъртън. Така окончателното място бе определено с точност до десет метра. Но десет метра са доста голямо разстояние, особено когато трябва да копаеш в глинестата почва и разполагаш само с две лопати и четири ръце.
— Уверен ли си, че тук има нещо? — попита за трети път Лаго, докато повдигаше лопатата.
Муалама спря.
— Не мога да съм сигурен, докато не го открия.
Лаго махна с ръка към стената на кратера.
— Но мястото е толкова голямо. Защо точно тук? Откъде въобще знаеш, че в чертежа става въпрос за кратера?
— Бил съм тук и преди. Разполагам с информация от други източници. Чертежът на Бъртън бе само последното парче от мозайката. Но дори той не е знаел точното място. Предполагал е, че тук има нещо, дори е разполагал с няколко нишки. Преди доста години открих наблизо първата следа. Беше на около три километра оттук.
— Какво? Наистина? — Лаго се огледа объркано. Муалама сочеше с пръст към един участък от кратера.
— Виждаш ли главата на дракона?
Лаго присви очи.
— Онази скала, дето се подава?
— Да. С малко въображение ще ти заприлича на дракон. Това беше първият знак. Изрисуван върху парче стар пергамент, запазен от монаси, които не знаеха какво съхраняват, нито къде точно се намира този „знак на дракона“. Разбира се, и аз — като Бъртън — в началото нямах представа къде да го търся. Едва миналата година узнах, че следите водят към кратера Нгоро-нгоро. Този знак беше първата отправна точка. А сега разполагаме и с втората. Погледни в обратна посока — онази вдлъбнатина в стената отговаря напълно на рисунката, която открихме в планинската пещера. Не зная какво е намерил Бъртън, племеннико, но ако продължаваме да копаем, скоро ще разберем.
— Но щом в ръкописа на Бъртън не е указано, че мястото е в кратера, откъде го научи?
— Чувал ли си за църквата „Бет Гьоргис“?
Лаго поклати глава.
Муалама посочи окачената на кръста му манерка. Младежът му я подаде и той отпи жадно, преди да продължи разказа си.
— Според легендата, една нощ царят на Аксум Лалибела бил пренесен на небесата, докато спял, където му наредили да построи храм, място за поклонение. Веднага щом се пробудил, той издал заповед да започне строежът на „Бет Гьоргис“, а на строителите помагали „ангели“. Тази Църква е много загадъчна. Невъзможно е да е била построена със сечивата, с които са разполагали в онези времена. Почти цялата е издълбана в твърда скала. В известен смисъл сградата може да се нарече скулптура от камък. Науката досега не разполага с отговор на тази загадка.
— Да не са я построили аирлианците?
Муалама кимна.
— Може би. Първоначално в скалата е била прокопана висока четири етажа галерия. Квадратната част в центъра на тази галерия е била оформена като църква, до която се стига по един тунел. Самата сграда е с формата на кръст, издялан от невероятно здрав камък. Стените й са изпъстрени с многобройни картини и надписи. Една от фреските ме накара да се обърна към монасите от църквата с няколко въпроса. На нея се виждаха първо два заснежени планински върха, а по-долу само един от тях. Върхът, който присъстваше и на двете рисунки, бе Килиманджаро.
— Но нали каза, че на първата рисунка имало два върха?
— Това е бил вторият връх — Муалама посочи земята под краката си. — Близнакът на
