зависимост от функцията, за която бе предназначена.
Микророботите вече бяха успели да прокопаят отвор в центъра на пещерата до плазмения пояс, на три и половина километра по-надолу в земните недра, откъдето стражът черпеше допълнителна енергия. Термоядреният реактор, оставен навремето от Аспасия, не разполагаше с достатъчни енергийни ресурси за задачата, която предстоеше.
Всички изоставени от хората компютри бяха асимилирани от по-сложните аирлиански структури. Тук-там проблясваха монитори, сменяйки образите с бързина, която човешкото око не можеше да проследи — извънземният страж обогатяваше познанията си за човешкия свят с помощта на ИНТЕРЛИНК и Интернет. Стражът също така поддържаше постоянна връзка с Марс, където тамошният компютър бе управляван от останалите в базата аирлианци.
Дълбоко в ума на Кели съществуваше едно микроскопично местенце, където собственото й аз все още бе съхранено. Докато стражът експериментираше с нея, извличаше спомените й и ги записваше, за да попълни информационните си запаси, Кели също бе в състояние да възприема някои картини по пътя на обратната връзка.
Пръв Питър Нейбингър бе осъществил контакт с този страж и бе станал пряк свидетел на това как Аспасия се е превърнал в спасител на човечеството. Ала по-късно Нейбингър бе влязъл във връзка и със стража от Циан Лин, където му бе представена напълно противоположна версия. В момента стражът нямаше заповед да подава на Кели някакви конкретни изображения. Сцените, които тя „виждаше“, бяха по-скоро отражение на „мисловната“ му дейност, докато той изследваше, обработваше, разменяше и запаметяваше цялата информация, до която съумяваше да се добере.
Кели вече бе „видяла“ преместването на
Но някои не бяха обърнали внимание на това предупреждение. Спуснали се през южноамериканските планини, от разположения сред върховете Тиахуанако, тези хора бяха построили платноходки и бяха потеглили на запад, през Тихия океан, за да търсят съюзници в борбата срещу стражите — един от които бил скрит в пирамида в центъра на техния град. Ала злата съдба ги бе преследвала през целия им път. Стражите, с помощта на „Мисията“, ударили както по Великденския остров, така и по аймарите от Тиахуанако. Разпространили сред нещастниците ужасна чума, която довела до пълното им изтребление и до унищожаването на тяхната цивилизация.
Ето че сега Кели бе открила още една интересна сцена, поразителна заради мащабите и реализма си:
Остра болка проряза мозъка й, прекъсвайки внезапно картината.
Тялото на Кели потрепери, завладяно от следващи една след друга мъчителни конвулсии. Единствената част от нея, която не помръдваше, бе мястото, където металната сонда проникваше в главата й. Ала всъщност точно тя бе епицентърът на агонията.
След около минута спазмите утихнаха, тялото й увисна като парцалена кукла, а умът й се „сви“ дълбоко във вътрешността, където бе извън досега на стража. И където вече не беше в състояние да долавя картини от него.
Майор Куин взе цигарата, която му предложи Лари Кинсейд, пъхна я между зъбите си и се отпусна в големия кожен фотьойл. На масата пред него имаше разпилени снимки.
— Какво е това?
— Фотографии на „Страцида“, направени от шпионски спътник КХ-14 по поръчка на Министерството на отбраната. — Лари побутна към Куин снимките.
„Страцида“ изглеждаше като издължен, черен цилиндър на фона на звездите. Кървавочервената емблема — сърп и чук — бе спомен от времето, когато светът съществуваше под постоянната заплаха от взаимно унищожение.
— Къде е той? — попита Куин.
— В свободна полюсна орбита.
— Намира се там от години и ние не сме направили нищо?
— Първо — отбеляза Кинсейд, — руснаците твърдяха, че това е изпитателна платформа при подготовката на станция „Мир“. Момчетата от разузнаването може и да са подозирали нещо, но нямаше начин да проверят. След няколко години руснаците обявиха, че платформата е престанала да функционира. Какво можехме да направим? Да се скачим с нея и да я огледаме? Имаш ли представа колко желязо се мотае в околоземната орбита? Или би предпочел да я свалим? Да предизвикаме война заради някаква си платформа?
— Бойните глави още ли действат?
— Това са атомни бомби с плътно кобалтово покритие, обвиващо сърцевината. Кобалтът се използва, за да улавя възбудените неутрони и по такъв начин да увеличава до максимум въздействието на радиоактивния прах след взривяване на бомбата — атомните специалисти го наричат „ефект на пресоляване“. Вместо да генерира допълнителна взривна сила от бързото сливане на уран-238, кобалтът се превръща в кобалт-60 — състоящ се предимно от кобалт-59. Кобалт-60 има период на полуразпад 5,26 години и предизвиква отделянето на всепроникващи и смъртоносни гама-лъчи. — Кинсейд спря, за да си поеме дъх и да даде възможност на Куин да асимилира казаното. — Повечето изотопи, създадени при атомен взрив, имат относително къс период на полуразпад и следователно защитата срещу тях е укриването в скривалище за кратко време. Онези от изотопите, които се характеризират с по-дълъг живот, притежават слаба радиоактивност. Периодът на полуразпад при Co-60 обаче е достатъчно дълъг, за да обезмисли изчакването в неприспособени за обитаване за повече време укрития и същевременно толкова кратък, че да осигури високо ниво на радиоактивност. За жертвите, попаднали в района на поражение, това е възможно най- неблагоприятната комбинация. Ако трябва да бъда кратък в определенията си, това тук — Кинсейд чукна с пръст по изображението на спътника — е машината на Страшния съд, която ще унищожи не само Щатите, но и целия свят.
— Но нали бомбите ще паднат само на наша територия? Защо казваш, че ще да бъде унищожен целият свят?
