В момента „Небесен ястреб“ бе на височина осемнадесет хиляди метра, но се спускаше бързо. Скоростта му бе относително ниска, около 120 възела. Благодарение на свръхолекотената конструкция самолетът маневрираше лесно, без особено напрежение от страна на двигателите. Беше изстрелян предния ден от авиобазата Едуардс в Калифорния, след което бе управляван с помощта на сателитна връзка, чрез която го насочиха право към Великденския остров.
Когато приближи острова, сателитната връзка с базата бе прекъсната и самолетът премина в планиращ полет, който се координираше от компютъра. Реактивните двигатели угаснаха и носът му се насочи към мрачните облаци, които скриваха вулканичните върхове на Рапа Нуи.
— Виждате ли тези четири линии, които се подреждат в центъра? — Офицерът от пулта кимна към монитора пред него. — Това е маршрутът на планиращия полет.
Дънкан също погледна към екрана. Освен линиите, не се виждаше нищо друго — само черни, буреносни облаци. Офицерът седеше в меко кресло, заобиколен от навигационни инструменти и компютърни монитори. Точно пред него имаше джойстик, съвсем подобен на този, който синът й използваше за компютърните си игри. Дясната ръка на военния бе положена върху него.
— Готов съм да поена управлението — докладва той. — Малката червена точка на екрана е „Небесен ястреб“ — обясни офицерът, докато натискаше няколко клавиша. Сивите облаци изчезнаха. Сега се виждаше черен мехур на синия фон, изпълващ екрана. — В момента наблюдаваме картина от предния инфрачервен сензор на „Небесен ястреб“. Пред нас е силовото поле, което обгръща острова. Синьото е водната повърхност извън полето.
Изображението се разтресе.
— Турбуленции — поясни офицерът, докато коригираше полета с джойстика. Четири минути до щита.
Той натисна едно червено копче на пулта.
— Изходната програма е заредена и готова за изпълнение. — Той натисна копчето повторно. — Компютърът е изключен, часовниковият механизъм — задействан. Разполагам с пълен контрол чрез радиовръзка.
Черният мехур се приближаваше. Стражът бе направил полето непроницаемо след последния неуспешен опит за атака от флота на адмирал Полдън. Според някои от учените към КИСПП, характерът на силовото поле бе същият като на по-малките електромагнитни полета, използвани от скакалците. Фактът, че през всичките тези години специалистите от „Меджик-12“ бяха работили безуспешно върху разкриване на принципите на електромагнитното задвижване подсказваше на Дънкан, че тайната на полето няма да бъде открита скоро.
Офицерът премести четири ръчки на пулта вдясно.
— Изключих захранването на системите от второстепенно значение — съобщи той. — Сега работят само две от системите — носовата инфрачервена камера, картина от която наблюдаваме, и радиовръзката с мен. Една минута до границата на полето. Край на радиовръзката. — Той натисна червения бутон за последен път. — „Небесен ястреб“ е в планиращ полет, който ще го отведе право в силовото поле. Малко след като се озове вътре — аирлианските уреди не би трябвало да го засекат, тъй като в момента не излъчва електромагнитни вълни — от часовниковия механизъм ще се включи компютърът, ще направи снимки и отново ще се изключи, за да преодолее отсрещната бариера.
— Да се надяваме, че всичко ще протече според плана — въздъхна Дънкан.
Офицерът сви рамене.
— Това е най-добрият план, който успяхме да измислим, познавайки особеностите на аирлианската техника.
Дънкан не беше толкова уверена. Вярно, че по подобен начин бяха свалени няколко „изтребителя фу“ — с помощта на „нискоинтелигентни“ оръжия, които не подаваха електромагнитни сигнали, но тя се боеше, че и стражът, също като тях, се учи от грешките си и се приспособява. Адмирал Полдън бе използвал „нискоинтелигентни“ бомби, за да порази острова по време на последната атака и полето ги бе неутрализирало, въпреки успеха на подобна тактика срещу „изтребителите фу“. Учените се надяваха, че ако стражът засече „Небесен ястреб“, ще види в него само един неуправляем, невъоръжен летателен съд, който не представлява потенциална заплаха.
Офицерът погледна часовника.
— Навлиза в щита.
Микророботчето не беше по-голямо от стършел. Бяха го сглобили микророботите на стража, използвайки части от УКВ-приемник, принадлежал на специалистите от КИСПП.
Микророботчето излетя от тунела, прокопан от хората до залата със стража, и излезе на повърхността. Имаше издължена капковидна форма и микроскопичен електромагнитно-гравитационен двигател. То се издигна нагоре в небето, право към обекта, който току-що бе преминал през щита, с лекота го застигна и се изравни с него. „Небесен ястреб“ се намираше на петстотин метра над Великденския остров и летеше със скорост от осемдесет възела.
Микророботчето се вмъкна през един вентилационен отвор в предното отделение на летателния апарат и веднага забеляза камерите, които вече работеха и заснемаха всичко наоколо. Следвайки един от коаксиалните кабели, роботчето се насочи право към главния компютър.
На повърхността на микророботчето се отвори миниатюрна вратичка и отвътре се показа тънка, метална нишка, която се впи в компютърния процесор.
„Небесен ястреб“ смени рязко курса си и се насочи към летището на Великденския остров. Подобно на група мравки, очакващи останките от кошница за пикник, край пистата се беше строила малка армия от микророботи.
Дънкан погледна многозначително часовника. Офицерът се облегна уморено назад.
— Определеното време изтече — призна той. — Но апаратът проникна, поне това знаем със сигурност.
Адмирал Полдън размаха юмрук.
— Време е да сринем до основи проклетото място. И без това вътре има само плесенясали статуи.
— И Кели Рейнолдс — добави Лиза.
— По дяволите, тя ни предаде.
— Не всички мислят като вас.
— Кой дава пукната пара какво мислят другите? — избухна Полдън.
— Нали за това е демокрацията? — отбеляза сухо Дънкан. — Адмирале, Кели помогна да бъде разкрита тайната на Зона 51. Поне това й дължим.
Полдън размаха пръст към Великденския остров.
— Кажете го на онова нещо там.
Лиза Дънкан погледна отново към часовника. Оставаха четиридесет часа до крайния срок, определен от Лексина. Тя стана и напусна командния център.
— Какво е това? — попита Лаго.
Бяха изгубили няколко часа, за да почистят напълно страните на камъка. Дължината му достигаше три метра и беше широк метър и двадесет. Имаше идеално равни ръбове и гладка повърхност, с изключение на мястото, където бе нанесен староруническият текст. Муалама бе готов да се обзаложи, че дори със съвременните методи на лазерно гравиране не може да се постигне толкова съвършена изработка.
Той отстъпи назад и избърса с опакото на ръката потта от челото си.
— Нали до съвсем скоро следваше — промърмори. — Първото, което трябва да определиш по време на разкопки, е на каква приблизителна възраст е обектът.
Лаго погледна замислено камъка.
