— Идеята за създаване на кобалтова бомба принадлежи на Лео Сцилард9, който обоснова принципното й съществуване още през 1950 г. и посочи, че оръжие с подобна мощност ще бъде в състояние да убие всичко живо на Земята. За да конструира едно тогава все още теоретично оръжие, той се нуждаеше от радиоактивен изотоп, който може да се разпространи по цялата земна повърхност, преди да се разпадне напълно. Процесът на тази дисперсия в атмосферата може да отнеме месеци, дори години и затова кобалт-60, с неговия сравнително продължителен период на полуразпад, се оказа идеалният избор. В момента на взрива гама-лъчението от еквивалентна по мощност термоядрена бомба е много по-интензивно от това на кобалт-60: петнадесет хиляди пъти по-интензивно в първия час, тридесет и пет пъти след седмица, пет пъти след месец и се изравнява едва към шестия месец. По-нататък обаче радиацията започва бързо да отслабва и след около година кобалтовото лъчение вече е шестдесет пъти по-интензивно, а след пет години разликата е вече сто и петдесет пъти. Тези характеристики ни караха да смятаме, че противникът никога няма да се заеме с конструирането на подобно оръжие, просто защото от гледна точка на военната стратегия то е напълно неефикасно. Не вярвахме, че руснаците са създали или изпитвали кобалтова бомба. Но и те не вярваха, че ще създадем функциониращо лазерно оръжие, базирано в космоса. Накрая се оказа, че се надлъгваме едни други като стари глупаци — Кинсейд се засмя мрачно и запали цигара. — Та ако започнат да падат бомбите, целият континент ще стане необитаем за десетилетия напред. Добре поне, че не отказах цигарите — добави той.
9.
— Какво е състоянието на „Спрингфилд“? — попита Дънкан. Имаше потискащото усещане за deja vu10. Че е идвала тук, на същото това място, в очакване да се случи същото нещо. Открай време беше фаталистка по отношение на повтарящи се ситуации. Президентът я бе помолил да присъства на поредния опит да се проникне през щита, заобикалящ Великденския остров, но изглежда загрижеността му не беше свързана с резултатите от опита, а с настроенията в средите на военните и ширещото се сред генералите мнение, че островът трябва да бъде атакуван със сила. На краткото заседание в кабинета на президента никой не погледна достатъчно сериозно на заплахата от „Страцида“. Общото мнение бе информацията за спътника да бъде запазена в дълбока секретност, също както и причината за взривяването на „Атлантис“. Пред медиите бе разпространена легендата за авария по време на транспортирането на совалката.
Президентът беше провел разговор с руския президент, който упорито отричаше, че „Страцида“ има нещо общо с твърденията на Яков. Както и следваше да се очаква, руският президент се беше придържал към познатото обяснение, че ставало въпрос за изпитателна платформа, свързана с изстрелването на руската космическа станция.
Едни лъжи срещу други. Не беше никак чудно, че извънземните са били в състояние да манипулират човечеството, когато истината се оказваше толкова недостижим идеал.
Адмирал Полдън, главнокомандващият Оперативната тактическа група, седеше във фотьойл от черна кожа, върху платформа, от която можеше да наблюдава всичко, което става в контролния център на мостика на самолетоносача „Вашингтон“. Той се завъртя леко към Дънкан. В погледа му нямаше и капка симпатия. Откакто пристигна с един от скакалците на борда на самолетоносача, Дънкан бе посрещана с неизменна хладина от военния персонал.
Изглежда това бе норма на поведение към цивилните, но в случая с нея бе дори нещо повече. Моряците и офицерите я виняха за загубата на „Пасадена“ и за това, че са с вързани ръце, когато „Спрингфилд“ е в бедствено положение.
„Вашингтон“ бе един от най-модерните кораби на въоръжение в американския флот, самолетоносач клас „Нимиц“, чието построяване бе струвало три милиарда долара, превръщайки го в най-скъпата оръжейна система в света. Самолетоносачът бе сърцето на Оперативна група 78, зорко охраняван от два ракетоносеца, три разрушителя, две фрегати и два транспортни кораба.
На „Вашингтон“ беше разположена основната част от въздушната сила на оперативната група: една ескадрила (12 на брой) изтребители Ф-14 „Томкет“, три ескадрили (36 броя) Ф/А-18 „Хорнет“, четири самолета за наблюдение и разузнаване „Хоукай“, десет „Локхийд“ СБ-3, шест хеликоптера СХ-60 „Сикорски“ и шест самолета от типа ЕА-6Б „Проулърз“, предназначени за водене на радиоелектронна борба.
Цялата тази въздушна мощ от няколко дни кръжеше в радиус от тридесет километра от Великденския остров.
— Лежи на дъното… неподвижно — произнесе мрачно Полдън. — Няма промяна в ситуацията. Нито там, нито на острова. Само си губим времето.
— Каква промяна бихте искали да настъпи? — попита Дънкан.
— Никаква. Предлагам да ударим острова с всичко, което имаме.
— Включително и ядрено оръжие?
— Включително и ядрено оръжие — потвърди Полдън. — Секретарят по отбраната тази сутрин заяви, че ме подкрепя.
— Малко след това бе убит, докато пътуваше към президента.
— Още една причина да разкараме онзи гаден камък сред океана.
— Нали разполагате с информацията от Китай? Нищо не постигнаха, като изстреляха ракета с атомен заряд срещу Циан Лин.
— Затова пък успяхме, когато атакувахме базата на „изтребителите фу“ — контрира Полдън.
— Тъй ли? — повдигна вежди Дънкан. — В такъв случай, откъде се взеха „фу“-тата, които сега кръжат около „Спрингфилд“? Освен това, базата им вероятно не е разполагала със свой страж и защитно поле.
Дънкан се зачуди, как ли ще реагира Полдън, ако узнае за „Страцида“.
Адмиралът междувременно й обърна гръб и насочи вниманието си към оперативния център. Моментът за изстрелването бе наближил.
Дънкан стана, приближи се до него и му прошепна в ухото:
— Адмирале, смятате ли, че това, което вършите, е разумно?
Едно мускулче затрептя на брадичката му.
— Госпожо, вас тук ви праща президентът, но аз изпълнявам преките заповеди на Съвета за национална сигурност, който също се управлява от президента.
— Не ви заповядвам да спрете — възрази Дънкан. — Само ви моля да помислите върху тази възможност. Какво ви кара да смятате, че предстоящият опит ще е по-успешен от този с „Морско око“?
— „Небесен ястреб“ е с автоматично управление. Ако го изгубим, губим само апаратура, но не и хора.
— Адмирале, според мен…
— Позволих ви да направите опит за контакт с Кели Рейнолдс — прекъсна я рязко Полдън. — Не получихте отговор. Сега е мой ред да опитам. — Той се обърна към един от офицерите зад пулта на операционния център. — Имаме ли връзка с „Небесен ястреб“?
— Да, сър.
— Действайте.
Проектът „Небесен ястреб“ бе разработен съвместно от компаниите „Теледайн Райън аеронавтикъл“ и „Рейтиън Исистемс“ въз основа на конкретна поръчка на Министерството на отбраната. Целта на тази разработка бе да се създаде така нареченият „автоматичен летателен апарат за наблюдение от голяма височина“.
Формата на самолета напомняше тази на прочутия от близкото минало шпионски самолет Ю-2, само че беше по-малък, тъй като вече не се налагаше да побира на борда си пилот и поддържаща живота система. Дългите му черни криле се простираха на 36 метра, корпусът му бе съвсем тънък и също боядисан в черно. В монтирания на долната страна контейнер имаше мощна камера, управлявана от централен компютър. Двигателите бяха с реактивно задвижване.
