— Да, но случаят е малко объркан. Ако се съди по дълбочината, на която го намерихме, и според сведенията за този район — няколко хиляди години. Но…
— Няколко хиляди? — прекъсна го Муалама. — Твърде обща преценка. Ще те помоля да бъдеш по- конкретен.
Лаго вдигна бележника, поставен върху купчината пръст. Разгърна го и потърси записките, които си бе водил по време на разговорите с професора. След това взе рулетката и измери точната дълбочина, на която се намираше камъкът.
— Според мен е бил закопан преди две до три хиляди години. — Той вдигна глава. — Но това е невъзможно, чичо. Трябва да е било много по-скоро…
— Защо смяташ така?
— Заради другите геологични признаци, които открихме на върха. Ако се съди по тях, това място е било разкопавано и друг път — малко след първоначалното полагане на камъка. Не е ли така?
Муалама кимна.
— И кой може да го е направил? Някой, който се е справил по-добре от теб?
— Ти кой мислиш, че е? — попита Муалама.
— Не зная.
— Хайде, поразмърдай си мозъка. Нали това исках от теб? Кажи ми, какво е това тук?
— Някакъв знак?
— Да, но какъв.
— Такъв, който бележи някое особено място.
Муалама се усмихна.
— Кой знае, може и да си прав. Всъщност, аз също смятам, че има нещо особено в това място. Само че съм на друго мнение за характера на този знак.
— И какво е то?
— Според мен това е надгробен камък.
Муалама се засмя.
— Издърпай дотук края на въжето от лебедката на джипа — нареди той.
След като изровиха канал под камъка, Муалама пъхна стоманеното въже отдолу и го завърза здраво. Накрая прати Лаго при лебедката и му даде знак да я включи. Въжето бавно се изпъна, шумът от двигателя се усили, но камъкът не помръдваше.
— Спри! — извика Муалама.
Лаго отпусна ръчката. Муалама коленичи до камъка и се опита да освободи още малко от долната му стена. Накрая подпъхна отдолу яката метална щанга, плю си на ръцете и започна да я повдига. Камъкът лекичко се помести.
— Дърпай! — извика той.
Въжето се опъна, лебедката издаде протяжен вой, но този път плочата се повдигна няколко сантиметра. Муалама внезапно се уплаши да не я счупи. Наведе се бързо, подпъхна щангата още по-надълбоко и отново повдигна, като си помагаше с рамо. Плочата започна да се приплъзва надясно.
— Какво правиш? — извика му уплашено Лаго.
— Не спирай да дърпаш! — Муалама отново подпъхна щангата и продължи да натиска в същата посока. Разстоянието между долния ръб и земята бавно се увеличаваше и вече бе деветдесет сантиметра. Обувките на професора затъваха в меката почва, той отчаяно се опитваше да не изпусне хлъзгавата от пот дръжка на щангата. Успя да я премести още малко по-навътре и вдясно. Плочата се бе наклонила едва забележимо.
Муалама вдигна глава — левият край на плочата вече се издигаше над ръба на изкопа. Той отново напрегна мишци, съсредоточавайки цялата си сила в металната тръба, като се стараеше да премества плочата покрай десния ръб. Почти тридесетина сантиметра от левия й край се бяха опрели в горната страна на изкопа.
Изведнъж отсамният край увисна, Муалама изгуби равновесие и изпусна щангата. Той клекна, подложи гръб под каменната плоча и се преви под непосилната й тежест.
— Ей, къде изчезна? — долетя до него уплашеният вик на Лаго.
— Продължавай… — изхриптя Муалама, спря да си поеме дъх и извика, като дишаше мъчително между отделните думи: — …да дърпаш… с… лебедката!
Натискът върху гърба му много бавно отслабваше, въжето поемаше все повече от тежестта на плочата и за един кратък миг Муалама намери сили да се намести по-удобно и да разкрачи крака. За разлика от горната повърхност, долната се оказа грапава и дращеше болезнено наранената кожа на гърба му.
Кабелът се изхлузи от средата на плочата и тя внезапно се стовари с цялата си тежест върху професора, приковавайки го към земята.
— Чичо! — изкрещя Лаго.
Муалама се извъртя в тясната ниша под плочата й примижа към светлината, която прозираше под ръба й. Намираше се в капан. Стоманеното въже бе изместено от центъра, а плочата се подпираше на ръба на изкопа.
— Въжето държи ли още? — викна Муалама.
— Какво?
— Отпуснато ли е въжето?
— Да.
— Прекарай джипа до изкопа. Издърпай въжето, вържи го за металната скоба на бронята и после ще теглиш назад с цялата тежест на колата. Разбра ли?
— Ясно. Тръгвам!
Муалама зачака търпеливо. Не след дълго спирачките на джипа изскърцаха съвсем наблизо. С помощта на Лаго той отново намести примката на въжето точно в средата на плочата. Дръпна го встрани, за да се увери, че няма да се измести като предния път и въздъхна.
— Добре! Спирай лебедката! Включи на задна и карай бавно!
— Разбрано.
— Бавно ти казах!
Докато Лаго пълзеше назад с джипа, Муалама не сваляше очи от плочата над него. Трябваше да внимава. Още едно изплъзване и този път няма да му се размине.
След няколко минути на внимателно маневриране плочата се отмести до самия край.
— Спирай! — викна Муалама, седна на дъното, въздъхна и бавно се изкатери. — Гаси!
— Сега какво ще правим? — попита Лаго, след като дотича при него.
— Ще копаем още — отвърна професорът, вдигна захвърлената наблизо лопата и му я подаде. — Камъкът е само знак за нещо, което е скрито отдолу. Хайде, скачай при мен.
Лаго го последва неохотно.
След не повече от десетина минути лопатата на Лаго блъсна нещо твърдо. Двамата приклекнаха и се заеха да разравят с ръце рохката пръст. Когато приключиха, изкатериха се обратно и погледнаха надолу.
— Какво по дяволите е това? — попита Лаго.
Беше черен, метален цилиндър с дължина два метра и диаметър един. Повърхността му бе съвършено гладка и блестяща, сякаш не бе прекарал няколко хиляди години заровен в земята.
— Саркофаг… — произнесе Муалама.
— Но чий?
— Хайде да видим.
Повтаряйки същата процедура, те успяха да вдигнат цилиндъра до ръба и сетне да го претърколят на тревата до каменната плоча. Муалама прокара пръсти по горния му край, търсейки цепнатини.
— Откъде знаеше за ковчега? — попита нетърпеливо Лаго.
— Не съм знаел — тросна се професорът. — Предполагах — също като Бъртън — че тук е било скрито нещо, само не знаех какво. И аз като него винаги съм смятал, че съществува връзка между много легенди от този край на света. Сведенията за присъствието на пришълци на нашата планета подхраниха още повече вярата ми.
