разкривайки тесни проходи от двете си страни. Бъртън прецени на око, че каменният блок тежи поне няколко тона, ала въпреки това се бе извъртял гладко, почти безшумно. Чудесно балансиран механизъм, чието функциониране не бе повлияно от изминалите години.
— Наляво — упъти го Каджи.
— А какво има надясно? — попита Бъртън.
— Смърт.
— Капан за крадците на гробове?…
— Не. Сандъче, в което се спотайва гибел за всички в пирамидата и извън нея.
— Що за сандъче е това?
— Виждал съм го веднъж. Черно метално сандъче, положено в саркофага в залата под центъра на пирамидата. Не посмях да го отворя, дори не съм го докосвал. Баща ми каза, че вътре имало някакво страшно оръжие. Толкова могъщо, че било в състояние да разруши и трите пирамиди.
— Нима съществува подобна сила?
— Не зная.
— И откъде древните са се сдобили с него?
Каджи не отговори. Бъртън гореше от нетърпение да открие сандъчето, да го отвори и да види какво има вътре, но с големи мъки бе изтръгнал от Каджи обещанието да го отведе при нещо друго и сега не беше най-подходящият момент за промяна в плановете. Каджи махна с ръка през рамо, давайки знак на Бъртън, че трябва да върви отпред.
— Не, ти води — помоли го англичанинът.
Каджи сви рамене и се промуши през отвора. Бъртън се спусна след него и го побутна встрани. Двамата бяха толкова близо, че усещаше мириса на пот и едва доловимия лъх на силно подправена храна, идещ от устата на Каджи. Имаше и още нещо, по-дълбоко и неуловимо. Бяха му необходими няколко секунди, преди да си даде сметка какво беше то — миризмата на мъжкаря, който се готви за бой. Миризмата на страха.
Въздухът тук бе осезателно по-плътен. Бъртън го усещаше като натиск върху кожата, устните и гърлото си. Слоят от прах бе по-дълбок, съвсем равен и недокоснат от човешко присъствие, доколкото можеше да определи в сумрака.
Тунелът продължаваше да се спуска, но след около десетина метра Бъртън забеляза първата промяна. Стените вече не бяха изградени от гладко шлифовани блокове, а сякаш бяха прокопани в скалата.
Каджи потвърди онова, което бе забелязал.
— Намираме се под нивото на пирамидата, в недрата на земята.
Английският изследовател прокара ръка по стената.
— Тя е съвършено гладка. Слизал съм в много мини и пещери, но никъде не съм срещал подобно нещо. Кой е прокопал тези тунели? Строителите на пирамидата ли?
— Някои казват, че тунелите са отпреди времето на пирамидите — обясни Каджи, докато изтриваше избилата по челото му пот.
Бъртън втренчи очи в него. Наистина беше задушно, но не чак толкова. Зачуди се каква ли е причината за страха на водача му.
— Смята се, че трите пирамиди над нас са били построени по времето на Четвъртата династия на Старото царство, между 2685 и 2180 г. преди Христа — промърмори Бъртън. — Голямата пирамида е била построена по поръчка на фараона Хеопс, или Хуфу, както е известен на твоя език.
— Преди раждането на
Бъртън не виждаше никакъв смисъл да навлиза в теологични дискусии на това място и в този момент. Освен това опитът от запознаването му с различни религии го бе научил, че ако има бог в небето, пътищата към него са различни. А откакто бе признат за
— Добре, кой е построил тези тунели, след като са по-стари дори от пирамидите? — попита той. — И дали самите пирамиди не са били вдигнати, за да скрият входа към тях? А може би, за да го отбележат?
— Тунелите са били построени от онези, които са изваяли Сфинкса и са изградили храма около него. В момента се движим точно в тази посока. На изток — той кимна глава.
Бъртън обмисли чутото.
— Значи Сфинксът е по-стар от пирамидите?
— Много по-стар.
— Колко много?
Каджи се засмя, за първи път, откакто бяха влезли в пирамидата.
— Ако ти кажа, едва ли ще ми повярваш. Съществува отпреди фараонът Менес да основе Първото царство.
— Но как е възможно? Кой го е построил тогава?
— Бил е изваян по времето на
— И кои са тези
— Това е времето на боговете, на Озирис и Изида. Сега не е моментът да ти изнасям лекции по историята на моята страна.
— Но какви хора са живели тук в онази епоха?
— Тези, които дошли отвъд морето — отвърна Каджи и Бъртън го погледна озадачено. Изведнъж завъртя глава. Бе доловил съвсем слаб шум, нисък и кънтящ, като далечен грохот, който идваше отпред.
— Какво беше това?
— Реката на подземния свят — Каджи се размърда и пое предпазливо покрай стената. — Водите на Нил се разделят и преминават през тунелите под платото, после се връщат обратно в първоначалното си русло, но по-надолу по течението. Това е вторият Портал на Росту — има един на сушата и един във водата.
Около пет минути тунелът вървеше в права посока.
— На каква дълбочина се намираме? — попита Бъртън, но Каджи отново броеше на глас и не му отговори.
Арабинът спря и насочи светлината към стената отдясно. Натисна я на едно място и голямата каменна плоча, която по нищо не се отличаваше от околните, се отмести назад. Не се завъртя, а бавно се плъзна нагоре, в специално пригодения за целта жлеб.
— Как го отвори? — попита Бъртън, но Каджи само му даде знак да се промуши вътре. Стоеше притиснат до стената, а зад него имаше само непрогледен мрак.
— Не, ти върви пръв — посочи с пръст Бъртън.
Каджи се подчини. Влязоха, а зад тях плочата се спусна и прилепна толкова плътно, че не остана и следа от процеп.
— Къде сме сега? — попита Бъртън.
Бяха в просторен тунел, който също се спускаше надолу, но нещо не беше наред. Светлината от фенерите се разсейваше само на двадесетина стъпки от тях.
— Дадох ти дума да ти покажа онова, което търсиш — произнесе дрезгаво Каджи. — Това е единственият път, който води към Залата на познанието.
— Ти водиш — произнесе Бъртън и по устните на арабина затрептя усмивка.
Каджи вдигна фенера и пое предпазливо. Бъртън се забави само няколко секунди, а когато се озърна, на лицето му се четеше изненада. Разстоянието между двамата бе не повече от десетина крачки, но сякаш помежду им имаше пелена.
— Ако искаш да вървиш нататък, трябва да имаш силна вяра. Силна ли е вярата ти, чужденецо?
— Аз… — преди Бъртън да успее да отговори, Каджи изчезна от погледа му и в същия миг фенерът в ръката му угасна. Не се виждаше нищо, освен тази всепоглъщаща тъмнина — толкова нереална и неестествена, че Бъртън за миг си помисли дали не е изгубил зрението си.
Не без усилие на волята продължи пипнешком надолу в тунела, а въздухът ставаше все по-плътен. Повдигна ръка и зърна малка светеща точица — пламъчето на незагасналата лампа. Сякаш плуваше в безтегловност, не усещаше никаква връзка нито с тялото си, нито с останалия свят. Намираше се в друго време и в друго пространство.